Откъм градината се зададе по-младата му снаха, след нея и двамата му по-стари братя; работили бяха те и на днешния празничен ден, прибираха се за обед. Снаха му се засмя отдалеко:
— Що си застанал там самичък, бате Райко… Ами стига си ходил веке самичък.
Усмихваха се под мустак и братята му. Най-старият, Никола, беше с по-весел нрав, та не се сдържа и той:
— Море по-добре му е нему самичък. Що му требва къпина в нозете… Ергенлък, бабам, пашалък!
Домашните му люде често го задяваха за ергенлъка му, но сега той си помисли: „Те днес всички са се наговорили…“
На обеда се събраха цяла трапеза люде, стари и млади, човек до човек, а и в скутовете на Ацевица и на по-старата снаха имаше по едно малко детенце. Аце Кутрев и Ацевица отдавна бяха напуснали родното си село, единия от синовете си бяха изучили за учител, но все още селски дух владееше в техния дом. Може би защото и те, и двамата им по-стари синове, и снахите им все още се бореха със земята, от нея вадеха хляба си. Те обработваха градината до къщата им, наели бяха още една градина оттатък реката. Селският им произход личеше и по външността им, и по реда в къщата. Бяха все здрави, широки люде, с големи ръце; само по-младата снаха дойде слабичка, бледа гражданка, но след като роди първото си дете, заякна и тя, наедря, разхубави се.
Днес домашните на Райко сякаш наистина се бяха наговорили да го закачат за дружбата му с Мария Кузманова. Подхвърляха му шеги и на трапезата, весело беше на всички, че бяха узнали любовната му тайна.
— Нема що, Райко… Рекли са да те оженят, да те вържат и тебе — обади се и Аце Кутрев със светнали очи изпод рунтавите му побелели вежди. Колкото повече старееше, той ставаше все по-сдържан и по-мълчалив, но ето и на него му беше весело, че и най-младият син ще му доведе снаха.
Като свършиха с обеда, Кутревци се пръснаха из къщата и по двора — никой не отиде да спи и да се излежава, макар да беше празник и лятната горещина да омаломощаваше човека. Само старата Кутревица се затвори в една от стаите, да приспи там двете си най-малки внучета. Райко настигна по-младата си снаха, която се бе запътила пак към градината с малка мотичка в ръка, спря я там на пътеката:
— Кажи, Ленче, кажи какво си чула, какво се говори за мене и за Марето Кузманова.
Младата жена се засмя гласно, оправи без нужда кърпата на главата си:
— Женят ви, какво.. — После тя присви вежди, проточи устни и добави някак тайнствено: — Видели са ви нощем заедно… там, в нихната градина.
Младият учител кимна мълчаливо и се отдалечи.
Малко по-късно той бутна вратника на вдовицата Вета Кузманова и влезе в двора. Едва бе направил няколко стъпки по пътеката за малката къщурка на вдовицата, когато оттам се зададе Марето, като че ли бе го чакала да се покаже на техния вратник. Те се спряха един срещу друг на тясната пътека, а високо над главите им пламтеше лятното слънце. Момичето стоеше облечено в светла лятна дреха, гологлаво и цялото беше светло, като да беше от слънчев блясък, със светлорусите си бухнали коси, със сините си очи и бялата чиста кожа на лицето, на тънката си стройна шия; то бе приподигнало малките си ръце, та и те като че ли светеха на слънцето необикновено бели, нежни и чисти. Райко Кутрев влизаше за пръв път тук посред бял ден. Ала девойката сякаш не бе изненадана от неочакваното му появяване, стоеше срещу него, радостна, че го вижда, и някак цяла разтворена — и с очите си, каквито бяха светли, прозрачно чисти и дълбоки, и с едва отлепените устни, алени, изпръхнали, и с приподигнатите златисти вежди с необикновено широкото чело над тях, та и с ръцете си, дигнати сякаш да приемат прегръдка.
В радостта си от неочакваната среща Марето не се усмихваше, а цяла светеше и най-вече ясните сини дълбини на очите й. Не се усмихваше и Райко. Той гледаше девойката със съсредоточен поглед и решаваше в ума си своята и нейната съдба: „Ние нема да се крием вече от людете.“ Забеляза, че лявата й буза беше много зачервена, но още по-зачервено беше лявото й ухо, мъничко и нежно закръглено. Като че ли това беше най-важното сега, той посочи, едващо не докосна с върха на пръстите си моминската буза: