— Защо ти е червено тук…
Марето се сепна и дори се попридръпна, но рече с ясния си глас:
— Мама ми удари плесница. Сега… като се затичах да те посрещна.
Райко я гледаше със същия съсредоточен поглед и нищо не отговори. Девойката наведе глава и пред погледа на младия човек заблестяха светлорусите й коси, белият пътец, който разделяше на две едрите златни къдри. Той каза:
— Да влезем вътре.
Марето се отдръпна от пътеката, после тръгна след него.
Когато влезе Райко в предната стая на малката къща, срещу него неочаквано се изправи Панту Кътърката. „Роднини — мина през ума на младия учител. — Приличат си, да…“ Но той гледаше Кътърката със студен, остър поглед, чакаше го да си отиде. Колкото беше Кътърката рус и бял дори и с клепачите си, сега по лицето му бе избила гъста червенина, погледът на избелялосивкавите му очи беше мътен и колеблив. „Какъв е противен… макар че…“ — помисли си Райко Кутрев. Кътърката промърмори нещо смутено и се измъкна вън. Кутрев премести погледа си върху Вета Кузманова, майката на Марето.
Вдовицата беше към петдесетгодишна, изпод черната й кърпа се виждаха пепеливо избелели коси, които, очевидно, някога са били руси. Тя беше доста висока, суха, с хлътнали страни и без вежди, та зениците й отдалеко се тъмнееха като две неподвижни точки, втренчени в неочаквания гост.
— Добър ден — поздрави учителят.
— Добър ден — едва помръдна вдовицата в отговор тънките си възсинкави устни.
Марето пристъпи към майка си и очите й бяха пълни с молба, после изеднаж плувнаха във влага, но тя не се решаваше да продума. Вдовицата продължаваше да стои неподвижна и строга, втренчила в младия момък остър, враждебен поглед, но, види се, и тя не знаеше какви думи да му отправи. Райко не я дочака и рече с равен, дори студен глас:
— Требва да поговоря с тебе, стрино Вето.
— Повели, седни — посочи му вдовицата един дървен стол, без да промени израза на лицето си. После се обърна към щерка си и рече строго: — Ти върви оттатък.
— Не, не — протегна ръка учителят. — Нека остане и Мария тук.
Вета Кузманова седна с каменно лице на друг един стол край отсрещната стена. Райко Кутрев продължи: — — Аз искам да се оженя за Мария. Разбира се, ако и тя е съгласна.
По лицето на вдовицата се появи бледа руменина, но погледът й остана строг и враждебен. Тя продума остро:
— Вие не сте ли се съгласили досега? Ами там, край оградата, нощно време? Целият град говори.
— Мамо… — тихо продума Мария и гласът й трепереше.
— Ние с нея никога не сме говорили за женитба — едва-едва повиши глас Райко. — Но аз винаги съм мислил. Как иначе! Искам да й дам дума, ето и пред тебе, стрино Вето.
Настана мълчание. Вдовицата почака една минутка, сетне попита някак предизвикателно:
— Само това ли? — Тя отеднаж се съживи, размаха едната си ръка, после другата: — Ти мене, даскале, ще ми пратиш стройници за моята щерка. Така, да влезнат во вратата ми, та сички да ги видят и чуят, Аз съм жена вдовица, секи е готов да се поругай с такива като мене.
— Добре, добре — отвърна Райко. — Вие с моята майка ще наредите тая работа, както е нужно.
Следващия неделен ден Марето и Райко Кутрев отпразнуваха своя годеж. И младият учител вече влизаше всеки ден и по два пъти на ден в къщата на Вета Кузманова. Запъти се той и днес там, едващо бе започнало да се смрачава. Марето изтича да го посрещне! още щом се показа на вратника. Очите и по цял ден бяха обърнати все към вратника — да види годеника си още като се мерне там. Излезе да го посрещне и Кузманица. Седнаха и тримата вън, на двора, в прохладата на лятната вечер. Оттук се виждаше съседният двор и друга една малка къщурка, в която живееше по-млада сестра на Кузманица; там, при другата своя тетка, живееше и Кътърката. Райко попита:
— Кога се връща от работа вашият Панту?
— Кой го знай — стисна устни Вета Кузманова.
И добави: — Ами тъй като почне да се стъмва, а много пъти не го и виждаме кога си идва.
— Той веке не идва у нас — рече Марето. — Преди идваше секи ден. Той…
Майка й я погледна строго и побърза да я прекъсне:
— Той си е малко чуден. Още от дете си е такъв, Нели аз съм го отгледала… После, като израсна, отиде да живей у сестра ми. Майка му беше по-стара от нас двете. Като умря тя, Панту беше на девет години. Баща му на моите ръце го остави. Сега нека стои там, у другата си тетка, мене не ми е нужен.