— Исках да поговоря с него — каза Райко. — Все си мислех, че у вас ще го намеря.
Малко по-късно, вече се стъмваше, в съседния двор се показа Кътърката. Мария първа го видя и скочи:
— Да го извикам ли? Майка й също стана:
— Не, не! Ти си стой тука. Аз ще ида. — Тя пристъпи към ниската порутена ограда, която разделяше двата двора, и викна: — Хей бре, Панту! Ела, ела насам.
Кътърката се приближи мълчаливо, прескочи оградата.
Кузманица махна с ръка на дъщеря си:
— Хайде ти, Марушке… Прибери се вътре.
В двора останаха сами Райко Кутрев и Кътърката. Учителят посочи стола срещу себе си:
— Седни.
Кътърката седна с наведени очи, устата му беше полуотворена. Той беше развълнуван и дишаше трудно, ала бързо се съвзе и дигна поглед срещу учителя. Райко и до тоя миг се колебаеше — Кътърката изглеждаше опак и предизвикваше всякакви подозрения, но той беше също член на Организацията и бе дошло време тъкмо на него да възложи една задача. Спомни си той в тоя миг думи на Даме Груев, както се предаваха те от човек на човек сред работниците на Организацията: „В нашата работа не може без риск. Иначе, както сме в постоянна опасност, ние сами ще връзваме ръцете и нозете си…“ И Райко бързо рече:
— Требва да поговоря с твоя чорбаджия, с Брашнаров. Искам насаме. — Кътърката нищо не отговори и учителят продължи: — Не може ли в дюкяна му?
— Не може. Влизат, излизат разни люде.
— Не… Искам да сме съвсем сами с него. У дома му не може ли?
Кътърката изпръхтя, после изви глас като на присмех:
— Хе… Той може и да те изпъди! Ти не знайш какъв човек е той…
— Какъв е? — попита строго Райко Кутрев.
— Какъв… Чорбаджия!
Райко помълча малко и пак попита:
— Има ли той много пари, като е такъв чорбаджия?
— Пари има много. Цела фабрика работи за него. Река тече в дюкяна му…
Очите на Кътърката блестяха хитро в сгъстилия се мрак. Той си мислеше със злоба: „Сещам се аз какво кроиш, даскале… Парици искаш да пипнеш от чорбаджията. Нема да измъкнеш лесно пара от него…“ Чу се отново гласът на учителя:
— Ти си негов вътрешен човек. Кажи как ще мога Да го видя насаме. Имам много важен разговор с него.
Кътърката не отговори веднага. Райко чакаше търпеливо. Край тях трепна и се простря неподвижно светло петно: в къщата зад тях бяха запалили ламба.
— Аз мога да ти отворя портата му, когато искаш — започна Кътърката най-сетне с надебелял глас, а в същото време в ума му шумяха и други мисли. — Като затворим дюкяна вечер, отивам в къщи у него да занеса тефтерите му и ключовете, а сутрин отивам да ги взема и аз отварям дюкяна. Чорбаджията още спи по това време. Понекога там оставам до късно вечер. Циганката му, мръсницата ниедна, се гледа да ми намери некаква работа. — Той млъкна за миг и току обърна разговора: — Сега той събира пари и кой го знай колко ги има. Събира, трупа, нели наближава вършитба, ще закупуват жита с Баболев, както сека година, да има какво да меле мелницата им.
Той пак млъкна. Райко Кутрев се взираше в лицето му и си мислеше: „Досеща се дяволът…“ Лицето на Кътърката едвам се белееше в мрака. Те дълго мълчаха и двамата. После Кутрев се приведе към Кътърката и каза с позатихнал глас:
— Утре вечер ще се забавиш повече у чорбаджията в къщи. Ако циганката му не ти намери некаква работа, ти сам ще си намериш. Ще стоиш там, докато се стъмни добре и улиците позатихнат. Ще си отваряш ушите добре: като ти свирна три пъти едно след друго от улицата, ще ме пуснеш да влеза в двора му. Това искам от тебе. И ще си държиш езика, нели знаеш какво може да те сполети… Клетва си дал.
— Той понекога до късно не се прибира в къщи. Скита по жени.
— Е, ще видим утре вечер. Ти само гледай да се позастоиш там.
Учителят стана. Стана и Кътърката; той се обърна и мълчаливо се отдалечи към съседния двор. Райко го проследи с поглед, докато изчезна в тъмнината. Нататък светлееха две прозорчета. Той се загледа в бледата червеникава светлина и някаква смътна, неспокойна мисъл помръдна в съзнанието му. Но махна с ръка — все пак работата започваше добре. Зад него се чуха бързи, тихи стъпки. Той се обърна и в същия миг Марушка обви ръце около шията му. Райко свали ръцете й, по-отдръпна се и попита строго:
— Ти… Подслушваше ли? Как узна, че съм сам?
— Видех от прозореца… Се поглеждах… — промълви Марето и търсеше с тревожен поглед да види в тъмнината лицето му, строгите му очи.
Сега той я притегли към себе си, приведе се и тихо рече близу до мъничкото й ухо:
— Има работи, които ти не бива да знаеш, не бива и да питаш за тех. Мои работи, но ти не бива и да ме питаш за тех.