— Да, да… — И девойчето се сгуши в прегръдките му с разтреперано сърце.
Панту Кътърката се отдалечи в тъмнината накъм съседния двор, но щом прекрачи ниската ограда там, дочу тихите гласове зад себе си и веднага се обърна. При бледата червеникава светлина, която бе паднала на двора от един от прозорците на леля му Кузманица, той съгледа сенките на братовчедка си и на учителя. Той в миг се присви зад оградата и се спотаи там като звяр, който дебне. Видя как двамата годеници се прегръщаха…
Той не можа да заглуши съвсем един стон, който се откъсна с голяма болка от гърдите му, от самото му сърце и в усилията му да го спре, да го потисне се превърна в задавено хъркане, докато най-после затихна сякаш ведно с дъха му. Кътърката се задушаваше от болка, от ярост и всичко идеше от това, което виждаше в едва доловимия здрач насреща, но не сваляше поглед — всичко да види, да не би да пропусне нещо, макар че болката му и яростта му нарастваха с всеки нов миг. Кътърката не виждаше нищо друго, не чувствуваше нищо друго, изблещил безумни очи нататък, упойвайки се от собствената си мъка. В безсилната си ярост той захапа пръстите на едната си ръка и стисна зъби с все сила. Когато тая нова болка го прониза, той захапа ръкава на ризата си и започна да къса, да ръфа, като пъшкаше и стенеше глухо, сякаш се бореше за живота си с последни сили. Но колкото и да се бе загубил в своя бяс, той несъзнателно се пазеше да не се издаде и пак не откъсваше поглед от двете сенки, докато те сами изчезнаха в тъмнината. Кътърката ясно чу как тропна врата нататък — годениците бяха влезли в къщи. Тогава той се просна ничком край оградата и се разтърси от плач. Болката му едва-едва стихваше, като че ли се изцеждаше капка по капка от очите му.
Панту Кътърката любеше Марето, своята братовчедка.
Когато най-сетне мъката му се поуталожи и не останаха повече сълзи в очите му, той се приподигна и опря гръб на оградата. Огледа се — наоколо всичко бе се променило. Дървесата ширеха черни гранки към светналото небе, край тях по земята долу бяха се проточили черни сенки между начупени, назъбени, още бледи лунни петна — закъснялата месечина се подаваше цяла, блеснала иззад далечния хоризонт на изток. Кътърката сякаш се уплаши от тая изеднаж нахлула светлина в нощния мрак и скочи, да не би да го види някой как бе седнал край оградата с мокро от сълзи лице. Но той веднага се съвзе, извърна рязко глава към къщурката на тетка си Кузманица, скръцна със здравите си вълчи зъби. После бързо, едва ли не тичешком се спусна към другата къщурка насреща, като се криеше в сенките на дървесата.
Кътърката мразеше чорбаджията си и не го жалеше. Но той още повече мразеше младия учител. Сега той искаше да ги изправи един срещу друг. Нека се ударят, нека се унищожат! Той ще погледа отстрани…
Когато на другия ден привечер Кътърката се бе запътил към къщата на Брашнаров, дигнал под мишница торбата с тежките му тефтери, подрънквайки с големите ключове на брашнарницата, неочаквано излезе иззад един ъгъл Райко Кутрев, мина край него и само това му каза, без да се спира:
— Да не би да си забравил…
— Не съм забравил — отвърна Кътърката.
Не беше трудно за него да си намери работа в чорбаджийския дом. Циганката на Таки Брашнаров беше винаги готова да остави и цялата си работа в ръцете му; караше го понякога дори и да й надроби кромида за вечерята на чорбаджията, да посбута главните в огнището, да сипе и сол в кипящата тенджера. Тя му се отплащаше по своему за тая негова помощ, особено когато чорбаджията я позабравяше и не влизаше в стаята й на долния кат. А за по-грубата къщна работа той бе уговорил с чорбаджията — Таки му плащаше годишно две лири повече, отколкото на другите двама калфи в брашнарницата си.
Тая вечер Кътърката се зае да нацепи повече дърва, сетне влезе в градината и се въртя там, докато се прибра и Брашнаров.
— Ти още ли си тука бре? — викна му чорбаджията отдалеко, едващо влязъл в двора.
Кътърката се приближи към него и каза със сподавен глас:
— Чакам те… Забравих да ти кажа: дочух, че лоши люде се тъкмят да ти влезат некоя нощ. За пари.
Брашнаров се попридръпна:
— Как си дочул… Кои са те… Комити ли?
— Знам ли ги! — приподигна съчувствено рамена Кътърката. — Не ще да са стока, щом искат насила да ти влезат.
Поизгледа го Брашнаров, какъвто беше висок, а Кътърката беше цял аршин по-нисък от него, поизгледа го и току измъкна изпод жилетката си един лъскав револвер, с къса, широка цев:
— Ще ми влезат, а? Виждаш ли тука! Кътърката гледаше револвера, но Таки не можеше да забележи злорадите му очи, скрити изпод тежките отпуснати клепки. Слагайки револвера отново в пояса си, Таки изръмжа: