— На нея това й е нужно. Всеки ден…
Той дигаше Надежда от леглото — колко тежеше тя сега? Излизаше на двора и сядаше на слънце край стената, слагаше детето на острите си колена. Грееха се те на септемврийското слънце и тихо си приказваха; умница беше Надежда и за какво ли не питаше, за какво ли не разказваше и сама. Тя се гушкаше в прегръдките на баща си, лицето й поруменяваше на топлото есенно слънце. Ето какво беше нужно на болното дете — учителят знаеше. Като станеше време, той го занасяше пак на ръце в къщи, слагаше го на леглото му. Лицето на болното пак побеляваше като хартия в мрачната сянка под ниския таван на стаята. Той знаеше какво беше нужно на детето му.
Наум Катранов държеше в ръцете си двеста и шестдесет и седем лири. После те станаха двеста и осемдесет. Той не посегна да вземе ни един грош от тия пари, Дори и не помисли да посегне на народните пари, за да купи една паница мляко на болното си дете. В тия пари имаше и негови, но той вече ги бе дал и вече не бяха негови. Посърна Катранов, потъмня от мъка. Но това си беше негова мъка, негов дял…
Към средата на месец октомври общината изплати на учителите, което им дължеше: продаде две църковни ниви — иначе трябваше да затвори училището. Катранов донесе в къщи шест жълтици и няколко меджидии.
И това намери да каже на жена си, пак по даскалски, поучително:
— Търпение, жено, спасение…
Тя извърна лице от него — загубила бе вяра в просветения му ум през тия безкрайни черни дни.
Таки Брашнаров престоя в Битоля близу два месеца. През това време на няколко пъти се чу, че е умрял от раната си. Върна се той измършавял и състарен, та сега отдалеко личаха годините му. Циганката се уплаши, като го видя да влиза в двора, изгърбен, с хлътнали посивели бузи. Той поиска веднага да си легне и тя с големи усилия му помогна да се качи в стаята си, настани го в леглото. Чорбаджията изпружи дългите си кокали, види се, от раната гърдите му бяха хлътнали, косите му бяха посивели и оредели; само очите му все още светеха, черни и мрачни между пожълтелите, гъсто набръчкани клепки. Той кашляше често и се давеше в храчки, циганката изтича да донесе съд и го сложи до леглото му. Тя си мислеше: „Нема да може той вече без мене.“ Решила бе преди това да скрие двете кесии с пари, дори бе похарчила стотина гроша от тия пари, но сега, като го видя толкова грохнал, дойде й на ума друга мисъл: няма да може той вече без нея и цялата къща ще бъде в ръцете й. В кесиите имаше само пет златни лири и още две хиляди гроша сребърни и медни пари — тя ги бе броила много пъти. Няма да се раздели и да се кара с чорбаджията си заради тия пари, а за скривалището му в една от стените на същата стая нищо не знаеше. Преди да го ранят, Брашнаров бе скрил там осемстотин лири; наближаваше тогава време да закупуват с Баболев жито, та бе задържал тия пари у себе си.
Завърналият се чорбаджия не попита най-напред за двете кесии, както си мислеше циганката, а рече с продрания си глас:
— Скоро да ми повикаш тука Кътърката.
Като че ли тъкмо за това се бе върнал от Битоля. А той, още като влезе в стаята си, огледа с внимателен поглед най-напред мястото на стената, дето беше скривалището с парите му, но циганката не можеше да забележи това. Когато малко по-късно Кътърката влезе в стаята му, Брашнаров се приподигна на лакът и махна с ръка на циганката да ги остави сами. После рече нетърпеливо:
— Кажи кои беха. Ти знайш.
Панту Кътърката се подпря на стената срещу него с ръце отзад, разкрачен, фесът му беше накривен над лявата вежда. Той гледаше дръзко чорбаджията със синкавите си очи и не бързаше да отговори. И каза, без да се помръдне:
— Не знам кои беха.
— Не може да не ги знайш — сопна му се Брашнаров, но се закашля и едва след като стихна кашлицата му, продължи: — Ти беше тука, когато влезоха. Чух те аз да говориш долу с циганката. Искаш да ги скриеш. Боиш ли се от них? Или може да им си ортак, а?
Пак без да се помръдне, Кътърката повтори това, което бе разправял вече много пъти за нападението:
— Излезох на двора. Тъмно беше, в очите да ти бръкнат. Нахвърлиха се върху мене, събориха ме…
— Не, не! — размаха Таки Брашнаров дългата си ръка, още по-мършава в широкия ръкав на нощната му дреха. — Ти лъжеш. Искаш да ги скриеш.
Кътърката стисна устни, кривна дългия си врат пренебрежително. И току попита:
— Какво ще правим сега… Ще отворим ли дюкяна? Ние така седим и тримата, без работа, чакаме те, пък сме сиромаси люде.
— Ти остави това. Не бързай за дюкяна. Ти кажи какво те питам аз!
— Нема какво повеке да казвам.
— Ще те предам в хюкюмата бре!
— Ще ме предадеш, ама… комитите може пак да ти влезат.