— Що има? Защо блъскаш?
Кътърката го избута с лакът и излезе с него в ходника. Тъмничарят се стъписа от голямата дързост на затворника. Едва сега заговори Кътърката, нетърпелив, буен, но със сподавен глас — да не го чуват по каушите:
— Искам при каймакамина… Искам да ида при каймакамина! — И той изшушука в ухото на тъмничаря: — Искам да му кажа нещо много важно. Заведи ме.
Тъмничарят се замисли, сетне побутна Кътърката към вратата на кауша:
— Харно, харно… Ти влез сега… Почакай. Кътърката се върна в килията. Тя беше пълна с народ, но той не поглеждаше никого. Станало бе много тихо, при толкова люде, и Кътърката чувствуваше, погледите на всички бяха насочени към него. Той ставаше все по-нетърпелив в тая настръхнала тишина, растеше и страхът в сърцето му — виждаше се сам сред всички тия люде, те ей сега ще наскачат да го удушат да го разкъсат! Внезапно се чу тих глас:
— Кътърка… Ти що… да не те излъже нещо волът! …
Кътърката нищо не отговори, а се подпря на вратата с гръб към насядалите по цялата килия неволници. След някое време вратата пак се отвори и той изхвръкна навън. Тъмничарят бе довел чаушина Етхем, който наскоро бе дошъл в Преспа и беше помощник на башполица в конака. Етхем чауш кимна мълчаливо на Кътърката и го заведе при каймакамина. Кътърката започна на преспански, а чаушинът превеждаше на своя началник:
— Защо сте задържали толкова люде? — говореше Панту Кътърката бързо, словоохотливо. — Те повекето са невинни, ето като мене, знаете ли вие, че аз казах сичко на чорбаджията, на Брашнаров, а вие и мене ме затворихте. Вие хванете даскала Кутрев, хванете Стефо Церски, ама те ви избегаха. Сега са тука Ицо Наумов и Алексо Пачев, дръжте них, те сичко знаят. Них дръжте, Ицо и Алексо…
Етхем чауш върна Кътърката в кауша. През следващата нощ Ицо Наумов и Алексо Пачев бяха отведени в зимника на конака и бяха измъчвани до зори с нагорещени железа, с клещи, горещи яйца, със спици под ноктите. Палачите бяха се уморили вече и се готвеха да престанат с мъките, когато Ицо Наумов неочаквано каза:
— Има скрити пушки на тавана у Кутреви. Друго нищо не знам.
Той друго вече и не каза. Един от палачите изтича другите отново се нахвърлиха върху двамата ици Не издаде нищо повече Ицо Наумов, той, може би и сам не знаеше как изрече тия думи за скритите пушки По едно време Алексо Пачев увисна като дрипа в ръцете на мъчителите. Разбраха те веднага какво бе станало, но се престориха, че нищо не забелязват, престанаха, с мъченията и излязоха от тъмния зимник. Там лежаха още два дни Ицо Наумов и, вече мъртъв до него, Алексо Пачев…
Пушките и патроните, скрити на тавана у Кутреви, бяха намерени от турците; откарани бяха в затвора Аце Кутрев и двамата му по-стари синове. А Панту Кътърката бе пуснат на свобода.
Като излезе от затвора, Кътърката се прибра направо у дома си. Преоблече се с чисти дрехи — беше цял въшлясал, нахрани се набързо и легна да спи. Не спа ни половин час и отеднаж отвори очи, размътени от тежки, мъчителни мисли. Той не мислеше за предателството, което бе извършил, не мислеше и за Марето, нито за своя тъмен живот, макар всъщност тия мисли да тежаха най-много в мрачната дълбина на неговото съзнание.
Той лежа в леглото, докато се стъмни добре. Стана, взе ламбата от стрехичгата на огнището в другата стая и излезе вън в трема; леля му и децата й — все дребни, като пънчета край огнището — го следяха с учудени очи, но такова беше лицето му, че никой не посмея да го попита какво прави. В трема той сложи ламбата на пръстения под, извади от една дупка в стената ножа си, опита го с палец — остър беше като бръснач. Кътърката знаеше, че ножът е добре наострен — сам бе го острил и бе го опитвал с палеца си толкова пъти, но сега беше Цял погълнат от мисъл за това, което бе решил да извърши, и опита ножа още еднаж. Скри го в пояса си. Върна се в стаята, сложи ламбата на постоянното й място и пак излезе. И сега никой не го попита къде ще ходи по тъмно и какво мисли да прави. Така бяха свикнали с него домашните му люде, никой не смееше да го пита къде ходи и какво прави, а сега лицето му беше затворено и зло, та беше страшно да го погледне човек!
Кътърката бързаше в тъмнината, но все криволичеше по глухи улички. Беше много студено, рядко се мяркаше по някой закъснял минувач. Кътърката бързаше някъде и потичваше. Едва като стигна пред портата Таки Брашнаров, въздъхна шумно, с облекчение — портата още не беше затворена; чорбаджията беше па болнав, по цели дни лежеше в стаята си горе, а циганката беше винаги небрежна към неговите страхове, към грижата му портата да се затваря още на стъмване. Катърката се озърна да не би да го следи някой и влезе тихо в двора. Свой човек беше тук, но пак се ослушваше на всяка стъпка в най-малкия шум. Така той се промъкна незабелязано в трема, зърна дългата сянка на циганката в готварницата, изкачи се по стълбата за горния кат. Спря се пред вратата на първата стая. Чу се покашлюване — чорбаджията беше вътре и беше буден. Кътърката влезе и тихо затвори след себе си.