Тук беше пак претоплено и миришеше на застоял, спарен въздух. Таки Брашнаров беше се излегнал по риза върху широкото си легло и не се помръдна, когато съгледа неочаквания си гост, но по лицето му премина тревожна сянка, която се събра и остана да тъмнее в големите му, учудено разтворени очи. Той попита с отпаднал глас, а очите му следяха неспокойно ръцете на Кътърката:
— Ти… кога излезе от хапсаната?
Брашнаров едвам се въздържаше — искаше да скочи, да извика, да изгони слугата си вън, но се боеше в същото време да не го предизвика, да не го привлече по-близу до себе си. Кътърката изеднаж се засмя с цялото си лице, искаше усмивката му да бъде весела, приветлива, но лицето му беше много бледо и се разкриви страшно. Сега Брашнаров още повече искаше да скочи, но тялото му лежеше като чуждо на широкото легло и току излъга той с подмилкващ се глас:
— Аз накарах каймакамина да те пусне. Ходих в конака…
Със същата разкривена усмивка на пребледнялото си лице Кътърката започна да се приближава към леглото му с тихи, меки стъпки, бавно, с подчертано, угодливо внимание и се опита да се ухили още по-весело, още по-приветливо:
— Хе… ти ли го накара… Ходи при него, а? …
Той се спря до самото легло. Брашнаров пак не смееше да скочи, да се помръдне дори от непреодолим, сковаващ страх, а сега бяха го уловили и сивкавите, студени като лед очи на слугата. Той виждаше, че слугата му бе дошъл с недобри намерения, дошъл бе може би да го ограби, да го убие. Помисли и за револвера си, но револверът беше скрит в долапчето в стената, там имаше и много пари. Как ще стане сега да отваря долапчето, а Кътърката ще види и парите… В същото време в съзнанието му, помътено от преголям страх, мъждукаше и надежда, че може би нищо няма да се случи, стига той да не предизвика с нещо злодееца или да се опита дори да го умилостиви. И каза нещо, което никому досега не беше казвал:
— Знайш ли, аз… — продума той със загаснал, потреперващ глас. — Аз имам щерка в София. Тая кучка, майка и, я крие от мене… Нели аз й съм баща… Научих се аз, ще отида да си я взема. Баща съм… ето болен…
Гласът му съвсем угасна. Кътърката не разбра думите му, може би не го и чу. Кривата усмивка по лицето на Кътърката отеднаж изчезна, блеснаха свирепо белите му зъби. Таки Брашнаров затвори очи с жалко примирение и пак с тая надежда, че може би нищо няма да се случи. В същото време Кътърката извади ножа си и с бърз замах го заби в гърдите му, тъкмо там, където смяташе, че бие сърцето. Едва сега скочи Брашнаров с всичката си сила, сякаш го подхвърли някой, но само отвори ужасени очи и огромна уста, а страшният му вик заглъхна в гърлото му като глухо, задавено хъркане. Отново се отпусна тялото му на леглото, вече без сили. Кътърката проследи с хищен поглед всяко негово движение и последния трепет на дългото му мършаво тяло.
Убиецът се нахвърли на долапчето в стената до леглото на Брашнаров. То беше обковано с железа и здраво заключено. Кътърката се опита да го отвори с пръсти. Дългите му почернели нокти се изпочупиха. Той не се сещаше да потърси ключа на долапчето по джебовете на мъртвия поради някакво помрачение в разпокъсаните му безредни мисли. Посегна за ножа си, който стърчеше забит до дръжката в гърдите на Брашнаров, погледът му се плъзна по неподвижното тяло — искаше да го види, макар да се боеше много от това мъртво тяло и отново се нахвърли на долапчето, сега с окървавения нож в ръка. Изеднаж той трепна и се ослуша; стори му се, че някой бе застанал вън, пред вратата, изпукали бяха негли там дъските на пода. Циганката! Той стисна още по-здраво ножа в ръката си и се приближи с дебнещи стъпки към вратата, бързо я отвори. Пред вратата нямаше никой. Тъмнееше се празна разтворената врата едвам се белееше стената насреща при светлината на ламбата в стаята. Не се чуваше никакъв шум. Тая тишина и тъмният двор пред нето го притеглиха с неотразима сила. Той не можеше вече да се върне в стаята на мъртвия, да го погледне още еднаж, легнал на ши рокото легло с полуотворени очи, и като че ли едва сега виждаше пред погледа си застиналия блясък между полузатворените клепачи на Брашнаров. И убиецът прекрачи бързо прага, спусна се безшумно по стълбата, бягайки от бледия зрак, който идваше от разтворената врата горе и отдолу, откъм готварницата. Той бягаше, но цял беше вдаден в това — да не шуми, да се изплъзне неусетно. Циганката някъде навътре в готварницата тихо, едва чуто тананикаше безкрайно турско маане. Кътърката мина с котешки стъпки през трема и излезе на двора! Портата и сега не беше затворена. Улицата вън тънеше в черен мрак, не се чуваше ни звук, ни глас в студената зимна нощ.