Зрителното въздействие е поразително: километър след километър осветени шатри, лагерни огньове, палисади от заострени колове, километрични окопи, издълбани в твърдата пръст над брега — не за криене и залягане, а средство срещу троянската конница — и всички тия безброй шатри, хора, лъскави копия и блестящи щитове са осветени от хиляди ярко пламтящи огньове и погребални клади.
Погребални клади.
Защото през последните няколко седмици сред гръцките редици пълзеше чума, която първо погубваше магарета и кучета, после започна да поваля по някой и друг воин или нечий слуга, докато през последните десетина дни не се превърна в мор и не натръшка повече ахейски и данайски герои, отколкото защитниците на Илион от месеци. Аз подозирам, че е тиф. Гърците са убедени, че е гневът на Аполон.
Виждал съм Аполон от разстояние и на Олимп, и тук — адски противна личност. Аполон е богът стрелец, „сребролък“ и „далекострелящ“, и въпреки че е бог на лечението, е бог и на болестите. Нещо повече, той е главният божествен съюзник на троянците в тая война и ако зависеше от него, ахейците щяха да бъдат изтребени. Независимо дали сегашният тиф се дължи на задръстените с трупове реки и мръсната вода тук, или на Аполоновия сребърен лък, гърците основателно смятат, че той им желае злото.
В момента ахейските „царе и водачи“ — а всеки един от тия гръцки герои е нещо като цар или водач в своите земи и в собствените си очи — се стичат на събрание край Агамемноновия шатър, за да определят курса си на действие и да прекратят чумата. Запътвам се натам бавно и почти неохотно, въпреки че след повече от девет години чакане тая вечер би трябвало да е най-вълнуващият миг в дългото ми наблюдение на войната. Тая вечер Омировата „Илиада“ започва наистина.
А, присъствал съм на много моменти от Омировата поема, които поетично са разместени във времето, например на така нареченото Изброяване на корабите, събирането и описването на всички гръцки сили, което е във Втора песен на „Илиадата“, обаче на което станах свидетел преди повече от девет години по време на организирането на тоя военен поход при Авлида, провлака между Евбея и континентална Гърция. Или на „Епиполесиса“, прегледа на войските от Агамемнон, който става в Четвърта песен от Омировия епос, ала на който присъствах скоро след дебаркирането на гърците край Илион. Това реално събитие беше последвано от „Тейхоскопията“, както я представях пред студентите си, или „гледката от стената“, когато Елена посочва ахейските герои на Приам и другите троянски водачи. „Тейхоскопията“ се явява в Трета песен от поемата, обаче се случи скоро след дебаркирането и „Епиполесиса“ в действителния развой на събитията.
Ако тук изобщо има действителен развой на събитията.
Във всеки случай тая вечер е събранието при Агамемноновия шатър и сблъсъкът между Агамемнон и Ахил. Оттам започва „Илиадата“ и би трябвало да съсредоточа върху това място всичките си сили и професионални умения, но всъщност не ми пука. Нека се пъчат. Нека вилнеят. Нека Ахил посяга за меча си — е, признавам, че ми се ще да го видя. Дали Атина наистина ще го спре, или тя е само метафора на Ахиловото здравомислие? Цял живот съм чакал отговора на тоя въпрос и сега съм едва на няколко минути от него, ала странно и безвъзвратно… не… ми… пука.
Деветте години на мъчително прераждане, бавно завръщане на паметта, постоянна война и героично перчене, да не споменавам собственото си поробване от боговете и музата, са взели своето. В момента ще съм много доволен, ако се появи някой Б-52 и хвърли атомна бомба и върху гърците, и върху троянците. Майната им на всички тия герои, че и на дървените колесници, с които се возят.
Обаче продължавам да се тътря към шатъра на Агамемнон. Това ми е работата. Ако не наблюдавам събитието и не докладвам на музата, няма просто да ме уволнят. Боговете ще ме смелят на прах на същите късчета от кости и ДНК, от които са ме пресъздали, и точка, както казват самите те.
2.
Хълмовете Ардис, Ардис Хол
Деймън се прехвърли по факса край дома на Ада и глупаво запремигва към червеното слънце на хоризонта. Небето беше безоблачно, залезът пламтеше между високите дървета на хребета и възпламеняваше двата пръстена, които се въртяха в кобалтовото небе. Загубата на ориентация се дължеше на факта, че е вечер, а само преди миг беше пристигнал от утринното тържество по случай втората двайсетилетка на Тоби в Уланбат. От години не бе гостувал в дома на Ада и освен приятелите, които посещаваше по-често — Седман в Париж, Оно в Белинбад, Рисир в дома й на Чомските хълмове и още неколцина — нямаше представа на кой континент или в какъв часови пояс ще се озове. Но пък Деймън не знаеше и имената и местоположението на континентите, нито пък бе наясно с концепциите за географията и часовите пояси, затова липсата на тези знания не означаваше нищо за него.