— Чуваш ли ме, Хокънбери?
— Да, богиньо.
— Искаш ли да чуеш каква услуга можеш да ми направиш, схоластико?
— Да, богиньо.
Афродита се надига от ложето си и аз свеждам глава, ала чувам шумоленето на копринената й рокля и деликатното триене на гладките й бели бедра едно в друго, когато се приближава към мен, долавям уханието на парфюм и чисто женско тяло. За миг бях забравил колко са високи богините, но когато се извисява над мен, си спомням съотношението между ръста ни, защото гърдите й са на сантиметри от сведената ми глава. За момент трябва да потисна желанието да заровя лице в благоуханната долина между тия гърди и макар отлично да знам, че това може да е последната ми постъпка преди насилствената ми смърт, подозирам, че все пак си струва.
Шепотът на богинята е мек, чувствен, весел и съм сигурен, че знае в какво състояние се намирам, очаква го като нещо дължимо. Тя свежда лице и се накланя толкова близо към мен, че усещам топлината на бузата й, докато произнася в ухото ми две прости заповеди.
— Ще шпионираш другите богове — меко казва Афродита. И прибавя с глас, едва доловим заради туптенето на сърцето ми: — И когато настъпи моментът, ще убиеш Атина.
7.
База „Конамара Хаос“
Като се броеше Манмът, върху плочата в херметизираната камера имаше общо петима галилейски моравеки. Европеецът му бе познат — премиер-интеграторът Астейг/Че, който обитаваше Пуил — но за провинциалиста Манмът другите трима бяха по-чужди и от кракените. Ганимедският моравек беше висок и изящен като всички ганимедци, атавистично хуманоиден, покрит с черна бъкивъглеродна броня и с очи като на муха. Калистанецът повече приличаше на Манмът — дълъг около метър, съвсем смътно хуманоиден, със синткожа и дори истинска плът под прозрачната полиамидна обвивка, тежък едва трийсетина-четирийсет килограма. Моравекът от Йо бе… внушителен. С древен дизайн, построен, за да издържа в условията на плазмени пръстени и серни гейзери, той беше висок най-малко три и дълъг шест метра — с форма на земен мечоопашат рак — с дебела броня, безброй подвижни израстъци, дюзи, обективи, камшичета, широк спектър сензори и помощни устройства. Явно бе свикнал с вакуум — повърхността му беше изчуквана и полирана толкова много пъти, че изглеждаше надупчена като самата Йо. В херметичната заседателна зала той използваше мощни дюзи, за да не издере пода. Манмът се държеше на разстояние от него и зае място в отсрещния край на комуникационната плоча.
Никой от другите не се представи нито с инфрачервен сигнал, нито с тесен лъч, затова Манмът последва примера им. Включи си хранителните кабели в нишата и зачака.
Колкото и да обичаше да диша, когато имаше тази възможност, Манмът с изненада установи, че атмосферата в помещението е седемстотин милибара — особено в присъствието на моравеките от Ганимед и Йо, които не дишаха. После Астейг/Че влезе в комуникация чрез микромодулация на атмосферни вълни — реч, английски език от Изгубената ера — и Манмът разбра, че помещението е херметизирано за поверителност, а не за тяхно удобство. Звуковата реч беше най-сигурната комуникационна форма в Галилеевата система и дори бронираният, устояващ на вакуума работник от Йо бе модифициран с оглед на нея.
— Искам да благодаря на всички ви, че прекъснахте изпълнението на задълженията си, за да дойдете днес тук, особено на онези, които пристигат от друг свят — започна пуилският премиер-интегратор. — Аз съм Астейг/Че. Добре дошли, Корос Трети от Ганимед, Ри По от Калисто, Манмът от геоложката експедиция на южния полюс на Европа и Орфу от Йо.
Манмът изрази изненада и моментално отвори личен теснолъчев канал. „Орфу от Йо ли? Ти ли си моят отдавнашен Шекспиров събеседник, Орфу от Йо?“
„Да, Манмът. Приятно ми е да се запознаем лично, приятелю“.
„Колко странно! Каква е вероятността да се срещнем лично по този начин, Орфу?“
„Не е чак толкова странно, приятелю. Когато чух, че ще те поканят на тази самоубийствена експедиция, настоях да включат и мен“.
„Каква самоубийствена експедиция?“
— … след повече от петдесет юпитерски години без контакт с постчовеците или около шестстотин земни години ние изгубихме представа за тяхното съществуване — продължаваше Астейг/Че. — И това ни прави нервни. Време е да пратим експедиция в самия център на системата, да установим в какво състояние се намират тези същества и да преценим дали представляват пряка и непосредствена опасност за галилейците. — Той замълча за миг. — Имаме основания да подозираме, че е така.