Атина пак се засмива, обаче забелязва, че смехът й само още повече ядосва Арес, и изражението й става сериозно.
— Братко, знаеш, че Диомед скоро пак ще си е същият като преди, само искам да остане жив. Твоята драгоценна сестричка Афродита вече окуражи троянския стрелец Пандар да рани един от моите любимци, Менелай, и в тоя момент шепне в ухото на троянеца: „Убий Диомед“.
Арес свива рамене. Знам, че Афродита е негова съюзница и подстрекателка. Също като нацупено момченце — два и половина метрово нацупено момченце с пулсиращо енергийно поле — той вдига едно камъче и го хвърля във водата.
— Има ли значение дали Диомед ще умре днес, или догодина? Той е смъртен. Така или иначе ще умре.
Сега Атина не скрива смеха си.
— Естествено, че ще умре, скъпи ми братко. И естествено, че животът и смъртта на един смъртен не означават нищо за нас… за мен. Обаче трябва да играем Играта. Няма да оставя оная подла курва Афродита да промени волята на Съдбите.
— Кой от нас знае волята на Съдбите? — изсумтява Арес. Продължава да се цупи, скръстил ръце на мощните си гърди.
— Татко.
— Зевс твърди, че я знае — презрително изрича богът на войната.
— Съмняваш ли се в нашия повелител и господар? — Гласът на Атина е почти, ала не съвсем весел и насмешлив.
Арес бързо се оглежда и за миг ме обзема страх, че съм се издал с някакъв шум, както съм стъпил върху един плосък камък, или че съм оставил стъпки по пясъка. Обаче погледът на бога на войната се плъзга през мен.
— Не проявявам неуважение към нашия татко — заявява Арес накрая и гласът му ми напомня за Ричард Никсън, когато говореше в скрития микрофон в Овалния кабинет, знаейки за неговото съществуване. За да документира лъжите си. — Моята вярност, преданост и любов изцяло са насочени към Зевс, Палада.
— Което нашият татко определено забелязва и сигурно ти отвръща със същото — вече без да крие сарказма си, отвръща Атина.
Внезапно Арес рязко вдига глава и извиква:
— Проклета да си! Довела си ме тук просто за да ме отдалечиш от бойното поле, докато твоите отвратителни ахейци убият повече от моите троянци.
— Естествено — презрително изрича Атина и за момент ми се струва, че ще присъствам на нещо, каквото не съм виждал през тези девет години — пряко стълкновение между двама богове.
Вместо това Арес рита пясъка в последна проява на сприхавост и се телепортира. Атина се засмива, прикляка край Скамандър и наплисква лицето си със студена вода.
— Глупак — прошепва тя, предполагам, на себе си, ала приемам думата за отправена към мен: нали ме пази единствено изкривяващото поле на Хадесовия шлем. „Глупак“ ми се струва точна преценка за безумието ми.
Атина се телепортира на бойното поле. След минута, посветена на треперене от собствената ми глупост, аз се фазоизмествам подире й.
Гърците и троянците още се избиват взаимно. Нищо ново.
Намирам единствения друг схоластик, който се вижда на полето. За голото око Найтенхелзър е един от мърлявите троянски пешаци в задните редици на илионската войска, обаче аз забелязвам издайническото зелено сияние, с което боговете са ни белязали дори в преобразен вид, затова смъквам шлема на Хадес, приемам формата на Фалк — троянец, който съвсем скоро ще бъде убит от Антилох — и отивам при Найтенхелзър, който стои на един нисък хълм и наблюдава клането.
— Добро утро, схоластик Хокънбери — ме поздравява той, когато приближавам. Говорим на английски. Никой троянец не е достатъчно близо, за да ни чуе сред звъна на бронз и грохота на колесници, пък и тия разнородни коалиции са свикнали със странни племенни езици и диалекти.
— Добро утро, схоластик Найтенхелзър.
— Къде бяхте през последния половин час?
— Почивах си — отвръщам. Случва се. Понякога сечта идва до гуша даже на нас схоластиците и ние се телепортираме в Троя да отдъхнем за около час — или да обърнем по някое шише вино. — Много ли пропуснах?
Найтенхелзър свива рамене.
— Преди двайсетина минути се появи Диомед и беше улучен от стрела. Точно по график.
— Стрелата на Пандар — казвам и кимам. Пандар е същият троянски стрелец, който по-рано беше ранил Менелай.
— Видях Афродита да подстрекава Пандар — осведомява ме здравенякът Найтенхелзър. Напъхал е ръце в джобовете на грубия си плащ. Троянските плащове нямат джобове естествено и той трябваше да си ги пришие.
Виж, това вече беше новост. Омир не е пял за това, че Афродита е подстрекавала Пандар да простреля Диомед, а само за това, че Атина го е окуражила да рани Менелай, та войната да продължи. Клетият Пандар буквално е шут на боговете — през последния ден от живота си.