— Не можете да си представите как страстно Уили ме отвлече в дома си — направо като кукленска къщичка, с една-единствена нормална стая, която щеше да е моя, или по-скоро наша. Там той — винаги мил, любезен и спокоен джентълмен — най-учтиво ме помоли за блузата ми, и аз му я дадох, за полата, и нея също му я дадох. И така нататък — подавах му дрехите, които поискваше, докато… Може ли човек да се изчерви от главата до петите? Може. И аз го направих. Стоях като същински пламък и ту се изчервявах, ту бледнеех с цялото си тяло, сменях всички нюанси на розовото.
— Господи! — възкликна Уили. — Ти си най-прекрасната камелия, разцъфтявала някога!
От това нови вълни руменина се люшнаха по мен, оцветиха палатката на моето тяло, най-външната и — поне за Уили — най-скъпоценна кожа.
— И какво направи тогава Уили? Познайте.
— Не смея — шашардисан отвърна докторът.
— Започна да ме обикаля.
— Да ви обикаля?
— Отново и отново, като скулптор около огромен блок белоснежен гранит. Той самият се изрази така. Гранит или мрамор, от който може да се изваят неподозирано прекрасни статуи. Обикаляше ме безспир, въздишаше и клатеше глава, неспособен да повярва на късмета си, пляскаше с малките си ръчички, очите му горяха. Сякаш си мислеше — откъде, откъде да започна?
Накрая проговори.
— Ема — рече той, — защо мислиш, че толкова години работя като човека „Ще позная теглото ти!“ в този панаир? Защо ли? Защото цял живот търсех жена като теб. Вечер след вечер, лято след лято гледах как кантарът подскача и звъни! И ето че най-накрая имам средството, начина, стената, платното, върху което да изразя гения си!
Спря и ме погледна с насълзени очи.
— Ема — тихо рече той, — ще ми позволиш ли да правя абсолютно всичко с теб?
— О, Уили, Уили — възкликнах. — Каквото пожелаеш!
Ема Флийт замълча.
Докторът откри, че е седнал на ръба на стола си.
— Да, да. И после?
— И после той извади всички свои кутии и шишенца с мастило, шаблони и блестящи сребърни игли за татуировки.
— Игли за татуировки? — Докторът се облегна назад. — Той ви е… татуирал?
— Татуира ме.
— Значи е татуировчик?
— Беше и е художник. Просто полето му за изява е татуировката.
— А вие — бавно рече докторът — бяхте платното, което е търсил през целия си зрял живот?
— Аз бях платното, което е търсил през целия си живот.
Остави думите й да потънат в съзнанието на доктора и те наистина потънаха и продължиха да потъват. А когато видя, че са достигнали дъното и вдигат огромна мътилка, продължи спокойно разказа си.
— Така започна великолепният ни живот! Обичах Уили и той ме обичаше, и двамата обичахме онова, което бе по-голямо от нас и което вършехме заедно. А именно — създавахме най-голямата картина, която е виждал светът. „Нищо по-малко от съвършенството!“ — викаше Уили. „Нищо по-малко от съвършенството!“ — виках аз в отговор. О, наистина бяха щастливи времена. Хиляди страхотни часове прекарахме заедно. Не можете да си представите колко горда бях, че съм огромен бряг, на който геният на Уили Флийт плискаше пъстроцветни вълни! Една цяла година отиде за дясната и лявата ми ръка, една година за десния крак, осем месеца за левия — и всичко това бе само подготовка за големия взрив на ярки шарки, изригнали по ключиците и лопатките ми, които бликаха нагоре от бедрата ми, за да се срещнат в славно юлско празненство с детски въртележки, голи красавици на Тициан, пейзажи на Джорджоне и копия на Ел Греко върху фасадата ми, настръхнали с огромни електрически пламъци нагоре и надолу по гръбнака ми.
— Господи, никога не е имало и никога не ще има любов като нашата. Любов, в която двама души така цялостно да се отдадат на една обща цел — да подарят на света красота. Летяхме един към друг ден след ден, а с годините започнах да ям повече, да ставам още по-едра. Уили одобряваше, Уили аплодираше. Това означаваше повече място, повече пространство за неговите съчетания. Не можехме един без друг, защото и двамата чувствахме, бяхме уверени, че след като Шедьовърът бъде завършен, ще трябва да напуснем завинаги цирка, панаира, карнавала. Вярно, бях великолепна, но знаехме, че след като всичко завърши, спокойно мога да бъда изложена в Музея на изкуството в Чикаго, в колекцията Крес във Вашингтон, в галерия Тейт в Лондон, в Лувъра, в Уфици, във Ватиканския музей! До края на живота си нямаше да имаме грижи! — Тя си пое дъх. — И тъй продължи, година след година. Не се нуждаехме от света и хората му, бяхме си достатъчни един на друг. Денем вършехме обичайната си работа, а след това, до след полунощ, Уили бе на глезена ми, на лакътя, изследваше невероятния склон на гърба ми надолу към покрития с пудра като сняг кръст. Не обичаше да надничам над рамото му, не обичаше да поглеждам и над моето рамо. Минаваха месеци и едва не полудявах от любопитство, докато не ми позволи да видя как напредва сантиметър по сантиметър и как ярките му мастила ме изпълват с дъгата на неговото вдъхновение. Осем години, осем славни и чудесни години. И ето че настъпи ден, когато всичко бе завършено. Уили се просна в леглото и спа четирийсет и осем часа без прекъсване. И аз спах до него, като мамут до малко черно агънце. Това бе само преди четири седмици. Преди четири кратки седмици нашето щастие свърши.