В помещението се носи уханието на Коледното дръвче и на боровите клонки, както и на дима от свещите и от горящите дърва в камината. Остават само два дни до празника, а аз все още не съм решил как да постъпя. Трябва да кажа на Лор, не е честно да продължавам да живея по този начин.
По-късно, когато сме сгушени в леглото и се вслушваме в рева на водопада, в пращенето на огъня и в равномерното дишане на Бен, който спи на походно легло, поставено пред камината, Лор въздиша както прави преди да потъне в сън и промърморва:
— Навярно момичетата ще пристигнат утре; би трябвало вече да са в Париж.
Казвам си, че след по-малко от час Бен ще навърши петнайсет. Не след дълго с Лор ще прекарваме коледните празници сами, стига да не се разделим. В този миг за пръв път осъзнавам, че съм живял със съпругата си два пъти по-дълго от с когото и да било, тъй като родителите ми са мъртви и съм единственото им дете. Тя е единствената ми връзка с „реалния“ свят.
Ден след Коледа се навършват трийсет години от сватбата ни.
На сутринта докато закусваме, мадам Лемоан наднича през прозорчето на входната врата, сетне почуква. Заобиколила е целия бент и е слязла по тесните и хлъзгави каменни стъпала. Помолих я да запише номера, ако някой телефонира със съобщение за нас, и да завърже хавлиена кърпа на дръжката на нейната врата. От западния прозорец на мелницата прекрасно се вижда въпросната врата и от няколко дни редовно поглеждам с надеждата да забележа уговорения сигнал.
Наскоро мадам Лемоан отпразнува осемдесетия си рожден ден. Преди пет месеца тя прекара инсулт, след който получи частична парализа и паметта започна да й изневерява. Сега почти напълно се е възстановила, но в никакъв случай не бива да тича из дълбокия сняг и калта, за да предава съобщения.
Упорито отказваме да си поставим телефон. Смятаме, че телефонът, радиото и телевизията ще нарушават спокойствието ни. Първи в градчето се обзаведохме с модерна тоалетна, но сега сме единствените без трите гореизброени придобивки на цивилизацията. Съобщили сме телефонния номер на мадам Лемоан само на нашите деца и на неколцина приятели. Вече знам, че ни търси някой от тях, когато съседката задъхано произнася:
— На телефона!
Поканвам я да влезе, а Лорета отива в дома й, като минава край бента. Почти съм сигурен, че телефонира Никол, както самата е сигурна, че точно Лорета ще й се обади. Тук е мястото да се впусна в обяснения защо мразя да говоря по телефона, ала няма да го сторя. Мисля, че тайно изпитвам страх от гласовете на невидими хора, които достигат до мен незнайно откъде.
Настанявам старицата в люлеещия се стол пред камината, до нашето мъничко коледно дръвче. Подавам й чаша чай с две бучки захар, изваждам апарата и измервам кръвното й налягане. Мадам Лемоан се люлее на стола и се усмихва.
Лор научи обитателите на селцето да пият чай. Преди нашата поява те обичали силното кафе, или un canon — чаша силно вино, или пък naole — концентрирана алкохолна напитка, приготовлявана от плодовете, които са изпопадали от дърветата, местна версия на джибровата ракия.
Отначало само мадам Калве, мадам Лемоан и мадам Русо пиеха чай; Лор беше шокирана, когато откри, че изсипват в чайник английския чай, който им беше подарила за Коледа, и го варят. Сигурна беше, че след няколко години ще бъдат мъртви след отравяне с танинова киселина.
След този инцидент тя посвети обитателките на селото в тънкостите на приготвянето на истински английски чай: как да използват студена вода, как да дръпнат чайника от огъня в момента, когато заври, как да го подсушават, колко лъжички чай да поставят и как да го оставят да покисне в продължение на три минути. Дори ги убеди да го пият без сметана и без захар. Единствено с мен удари на камък, макар че обикновено постига своето и е доста убедителна. Нищо чудно да накара местните жени да плетат специални покривчици за чайници.
Освен че показах на обитателите на селцето как да си направят модерни тоалетни, моят принос към обществения живот е „кръвното налягане“. Когато сме тук, всяка сутрин устройвам импровизирана клиника: измервам кръвното налягане и пулса на стариците, преслушвам ги и чувам биенето на сърцата им под сбръчканите и увиснали гърди. От време на време по някой от мъжете, Пиер, Клод или Филип е мой „пациент“; навярно си мислят, че измерването на кръвното налягане действа терапевтично.