Мадам Лемоан е твърдо убедена, че нямаше да получи инсулт, ако през лятото съм бил в селцето, не в Америка. Действително изпитвам леко угризение на съвестта.
Когато кръвното й е по-високо от осемнайсет на десет (французите го измерват в сантиметри, не в милиметри), й давам петмилиграмова таблетка валиум и нещо диуретично. Обикновено тези хапчета вършат работа. Свършват и още нещо: в замяна на „лекуването“ получавам яйца, току-що застрелян заек, марули, картофи, домати, зелен фасул. Не си струва да засаждаме зеленчукова градина. Да стискаш гумената помпичка на апарата за кръвно е далеч по-лесно, отколкото да копаеш спечената земя и да носиш вода.
Спускам навития ръкав на мадам Лемоан и й съобщавам добрата новина — dix-sept sur huit, сто и седемдесет на осемдесет (може би инсултът е изиграл някаква роля), сетне вдигам глава и виждам как Лор влиза усмихната, като си тананика.
Всеки, който не я познава, би предположил, че е получила добри новини. Ала след като съм живял цели трийсет години с нея, не съм сигурен какво означава доброто й настроение. Лорета е способна да прекъсне безгрижното си тананикане и най-невъзмутимо да съобщи, че Рим е паднал, че американският президент е мъртъв, че някой е неизлечимо болен от рак или пък че дългогодишни съпрузи искат развод. Обикновено тя пее, когато е изплашена, изпаднала в депресия или е объркана — навярно това е начин да се стегне. Бедата е там, че Лорета пее, тананика и подскача и в случаите, когато е щастлива. Подобно поведение ме обърква. Всъщност подскачането издава истинските й чувства; тя слезе по стълбите с лекота, нетипична за жена, наближаваща петдесетте, ето защо не очаквам да чуя най-лошото.
— Беше Никол. Те са добре. Но багажът й се е загубил във Франкфурт, където са сменили самолета, така че ще бъдат тук едва утре сутринта.
Съжалявам, че няма да отпразнуваме заедно с тях рождения ден на Бен, но може пък да е за добро. Така двамата с Лор ще посветим на него цялото ни внимание.
На практика Бен е израснал като единствено дете; изобщо не си спомня кога братята и сестрите му са живели заедно с нас. Всъщност за него те са по-скоро далечни роднини.
Някак си не е честно, че рожденият му ден се пада на Бъдни вечер, още повече, че ден след Коледа с Лор празнуваме годишнина от сватбата ни.
Радвам се, че гостите няма да пристигнат днес, тъй като съм намислил да лакирам; напоследък ме е обзела истинска мания по лакирането. Правя го както някои хора почистват мазетата или таваните си, измиват колите или прозорците си, излъскват обувките или сребърните съдове. За мен това е начин да забравя неприятностите, да успокоя нервите си, когато изпитвам объркани чувства.
Осъзнавам, че действително съм объркан. Доскоро си въобразявах, че се справям с положението и че всичко ще бъде наред, ала сега не съм толкова сигурен.
Непрекъснато си повтарям, че причината е в нежеланието ми да причиня болка на Лор. Но истината е друга, по-дълбока. Страхувам се да мисля как ще живея без нея.
Зная, че постъпвам егоистично. Страхувам се от думите, които ще си разменим. После нещата ще станат непоправими. Изпитвам страх от самия себе си, нямам представа какво се върти в главата на Лорета, какво е намислила.
Част от съзнанието ми отказва да възприеме онова, което се случва. Неприятно ми е да се мисля за страхливец, ала навярно съм именно такъв. Струва ми се, че Лорета възприема нещата не толкова трагично като мен; сигурен съм, че страда и сърцето ми се къса всеки път, когато я погледна. Би било по-добре да поговори с мен за онова, което я терзае. Досега винаги е била откровена и пряма. За разлика от нея аз обичам да увъртам и не се решавам да изплюя камъчето, както се казва в подобни случаи.
Отварям кутията с лак, който е толкова гъст и прозрачен, че прилича на течно стъкло. Когато лакирам дървените повърхности, те ще изглеждат така, сякаш са влажни, пукнатините ще се заличат и мебелите ще станат като нови.
Помитам пода и освобождавам от излишни вещи пространството около нашите легла и умивалника. Потапям четката в кутията и се залавям за работа. Лакът попива в изсъхналите, грапави дъски и те сякаш грейват. Става ми леко на душата; нанасям политурата с равномерни движения.
Ще лакирам пода на части. Този лак съхне бързо; възможно е да свърша всичко за един ден.
Докато работя, ми хрумва, че лакирането е отражение на моята жизнена философия. Начин е да вземеш онова, което имаш или си въобразяваш, че имаш, и да направиш така, че всички да го забележат. Нямам представа как въпросната теория се „връзва“ с идеята на Камю за съхраняване на илюзиите, ала все пак чувствам, че помежду им има нещо общо. Предпазвам повърхностите и същевременно правя нещата да изглеждат по-красиви, отколкото са всъщност. Все пак това не е толкова лошо, нали?