Изпитвам истинско блаженство от работата си. Лакирам бюфета, който сковах преди дванайсет години от дъските, останали след разрушаването на бараката край мелницата. Лакирам кутията за хляб, барометъра, дървеното приспособление, с което някога са повдигали и премествали воденичните камъни, а сега на него е закачен полилей с пет крушки.
Лакирам полицата над камината. Лакирам огромната маса, която монтирахме върху воденичните камъни. Лакирам шкафа, където държим храната; вратата към хамбара и, разбира се, целия под, като поставям дъски, за да се движим из помещението. Тъкмо се занимавам с една от поддържащите греди, когато Бен ме потупва по рамото.
— Татко, погледни, пропуснал си да лакираш дървата в камината.
Думите му спират устрема ми. Поолекнало ми е на душата, освен това неусетно съм употребил целия лак. Ще посрещнем празника с наполовина лакирана греда.
В мелницата мирише като в ателиетата в близост до парижкия ни апартамент, където изработват мебели в стил Луи XV и Луи XVI.
След като обядваме, с Лор даваме на Бен самолета. Синът ми е възхитен от подаръка. Заедно успяваме да го сглобим до три часа. Бен пожела празничната вечеря да бъде в местния ресторант на мадам Льо Паж, но държи за десерта да се приберем в мелницата и да хапнем торта, приготвена от майка му. Помоли (ако е възможно) главното блюдо да бъде pintade — френска токачка. Лор прескача до дома на мадам Лемоан да телефонира в ресторантчето и да провери дали е възможно да изпълнят желанието му. Връща се усмихната, тананика си и подскача, ето защо изобщо не я питам какво са й отговорили. Тя заявява:
— Ще включат в менюто пържени картофи и бут по морвански. Мадам Льо Паж е ужасно любезна.
С Бен сме на хълма; нагласяваме крилата под ъгъл, обръщаме елероните и притягаме витлото, което се задейства чрез ластик, когато забелязваме мосю Буден да се изкачва по пътеката.
Всъщност в този момент съм на стълбата и се опитвам да сваля самолета на Бен от най-високите клони на един дъб. Горчивият опит ни е научил при подобни случаи винаги да донасяме стълба и върлина, завършваща с чатал. Внимателно я подпъхваме под самолета и го изтикваме нагоре. От опит знаем, че опитите да се свали самолета чрез тръскане на дървото или чрез дърпане, може да се окажат фатални за нашето творение.
През лятото проектираме и конструираме собствени модели на самолети — безмоторни и с батерии. Експериментално сме изработвали и модели с мотори, но шумът, миризмата на бензин и бързината не ни допадат; искаме нашите самолетчета да приличат колкото е възможно повече на птици.
Както вече казах, когато мосю Буден пристига, аз съм кацнал на стълбата и с върлината се опитвам да освободя самолета. Бен страда от аерофобия, ето защо на мен се пада честта да „спасявам“ моделите, попаднали в най-високите клони. Най-сетне подхващам самолетчето както трябва и то плавно се спуска към земята. Бен понечва да хукне след него.
— Почакай, Бен; първо трябва да сляза.
Синът ми придържа стълбата, за да не се изплъзне от чатала на дървото, където сме я закрепили. Аз също изпитвам страх от височините. Скачам от предпоследната пречка, приближавам се до мосю Буден и се ръкувам с него.
Неизменно се чувствам неловко в присъствието му. Напълно оправдавам Лорета, която се страхува от него. В този човек има нещо диво; изглежда ми лукав и непредсказуем като хищно животно. Веднъж Лорета ми каза, че той е олицетворение на онова, което кара всички жени да се страхуват от представителите на силния пол, в него се забелязвали атавистичните черти на самеца, който не се подчинява на обществените условности.
Семейството му живее в съседното село. Той е създал девет деца — седем момичета и двама сина. Единият, много симпатично момче, през лятото возеше Бен и децата от селото в старомодната каручка, теглена от магаре. Казваше се Тиери, но преди шест месеца катастрофира с мотоциклет и почина.
Когато отидох при мосю Буден да се договорим за елхата, направих опит да му изкажа съболезнованията си. Мисля, че най-страшно е да надживееш собственото си дете. Десет пъти по-лошо е от онова, което може би ще се случи с нас.