Лорета предлага да отиде с колата до Шато Шинон и да потърси елха. И без това трябвало да направи някои покупки. Твърде се съмнявам в успеха на това начинание — елхите, които според французите са високи, обикновено ми стигат до пъпа. Когато Лор отпътува, с Бен изваждаме украшенията, избърсваме стъклените топки; оправяме преплетените гирлянди и жиците на електрическите лампички. Независимо от всичко се подготвяме да украсим гигантска елха. Безсмисленото упорство понякога е велика двигателна сила.
Освен това почистваме яслата и я поставяме на перваза на западния прозорец. Украсявам я с електрически лампички. Бен отива да събере мъх за застилане на пода и на покрива на обора.
Онова, което правим, няма много общо с религията и не означава, че сме вярващи християни. Играем си на кукли, задоволявайки съпружеските и родителските си инстинкти, като се стараем бебето да бъде настанено удобно, заобиколено от майка си и баща си, от животните, които затоплят въздуха с дъха си, а парата от сеното, напоено с урина и с тор, е загрята от ферментацията. Тази картина ни е позната, наблюдавали сме нещо подобно много пъти тук, в селото.
Лор се връща, без да пее или да си тананика. И без елха. Обяснява, че в целия град нямало коледно дръвче, по-високо от метър. Идвало й докато пътувала към мелницата да спре край пътя и като бобър да прегризе стъблото на някоя елха. Успокоявам я, че довечера ще разреша този проблем. Тя не се опитва да ме разубеди. При все че изглежда деликатна и благовъзпитана, Лорета е много практична, когато се окаже в трудна ситуация. Благодарение на това свое качество тя прекрасно се справя със своите питомци-първокласници. Сигурен съм, че то би й помогнало, ако беше президент или директор на заводите „Форд“.
Вечерта отиваме пеша до ресторанта на мадам Льо Паж. Навън цари пълен мрак като в нощта, когато отидох да откъсна елхови клонки. Това ще ме улесни при опасното ми начинание. Когато излизаме от мелницата, термометърът показва три градуса над нулата и въздухът е влажен. Казвам на Бен, че нищо чудно отново да завали сняг. Това е най-голямото му желание за празника. Тайничко се надявам снеговалежът да изчака пристигането на момичетата. Те карат другата ни кола, „Форд Капри“, модел 1969. В сравнение с тази таратайка моят раздрънкан фиат изглежда като нов кадилак.
Вечерята е страхотна, токачката е приготвена превъзходно. Поръчвам за Бен цял литър лимонада, а ние с Лорета си позволяваме бутилка „Пули Фюме“, реколта 1976. Ние сме единствените посетители в салона, чиито стени са украсени с глави на препарирани елени и глигани. Ресторантът се нарича „Краят на лова“ и го посещават най-вече местните ловци.
Изминаваме пътя надолу по хълма, заобиколени от непрогледната тъма; когато се прибираме у дома, наближава девет. Разбърквам жаравата в камината, хвърлям още една цепеница в пламналия огън, слагам си ботушите и се подготвям за голямото приключение. Бен знае какво се готвя да сторя, но не предлага да ми помогне. Не го насилвам; в края на краищата кой би искал да прекара петнайсетия си рожден ден във френски затвор; освен това навярно страхът му ще ме изнерви още повече. Вероятно ако сме заедно, непрекъснато ще подскачаме и ще връхлитаме един върху друг в мрака.
Взимам ключовете за колата, които са закачени на пирон над камината, пъхвам в джоба си фенерчето, спускам се в избата през отвора в пода, грабвам триона, окачен над купчината нарязани дърва. Излизам и прецапвам през калта, за да вляза в гаража.
Този път няма да се нервирам, ако не успея да запаля колата; но двигателят очевидно е очаквал да чуе песничката на стартера и се включва при второто завъртане на ключа. Възбужда се лесно като нимфоманка. Откъде ли ми хрумна това сравнение? Опитът ми в областите на секса показва, че дори закоравяла нимфоманка не може да ме прелъсти. Но успях да прелъстя моя инатлив фиат; може би това е знак, че нещата ще се оправят. Шегувам се, разбира се.
Слизам да отворя двойната порта, с надеждата, че двигателят ще се задави и ще спре, но той продължава да работи равномерно.
Бавно изкарвам колата на заден ход; дано да заседне в калта, ала все едно се движа с вериги. По всичко личи, че не мога да избягам от съдбата си.
Изкачвам се по стръмнината към Вошо и се насочвам към Корбо. Карам още осем километра и отбивам по пътя към Монкарон. Отляво се издига елхова горичка; дръвчетата са засадени на половин метър едно от друго; повечето са едва два пъти по-високи от онова, което имаме, но забелязвам няколко, които отговарят на представата ми за идеалната елха. Изключвам фаровете и оставям да светят само стоповете. Толкова е тъмно, че почти не виждам пътя. Изгасвам двигателя и още петдесетина метра колата се движи по инерция. За щастие по шосето няма абсолютно никакви превозни средства. Недалеч забелязвам мостче, което е толкова тясно, че дори един автомобил би се затруднил да премине по него.