Седя в мрака. Спускам двете странични стъкла и се ослушвам; чувам само воя на вятъра, който огъва клоните и шума на капките, които падат от тях; от време на време се разнася писъкът на нощен ястреб или призрачния стон на бухал. Казвам си, че май ще е по-добре да се задоволим с дръвчето, което купихме от Невер, като към върха му привържем елхата на мосю Боден, та да изглежда по-високо.
Обръщам се и взимам триона от задната седалка. Предпазливо слизам от колата и безшумно притварям вратата.
Осветявам пътя си с фенерчето на Бен, ала то не ми помага особено много. Не виждам почти нищо и трябва да действам пипнешком. Препъвам се в мрака, пълзя, лазя и се привеждам, докато се отдалечавам от пътя и навлизам в гората. Опитвам се да не настъпя малките дръвчета, докато опипвам елхите отляво и отдясно, търсейки някоя по-висока от човешки бой. Тъмно е като в рог, така че не съм сигурен относно размерите.
Спирам и се ослушвам. Възможно ли е някой да се е скрил в гората, да се спотайва във влагата и в мрака, за да попречи на един провалил се философ да отмъкне някаква си елха? Разбира се, че е възможно! Налага се да използвам фенерчето. Трябваше да дойда по-рано и да си набележа подходящо дръвче както правя всяка година, ала заради пустия мосю Буден и неговото хилаво клонче не ми остана време.
Засенчвам с длан фенерчето и само тъничък лъч светлина се прокрадва измежду пръстите ми. Оглеждам се за подходяща елха. Забелязвам на двайсетина метра вдясно от мен едно дръвче с подходящата височина и при това доста кичесто. Изключвам фенерчето, като всеки миг очаквам някой да ми изкрещи от мрака, да чуя изстрел и да почувствам как едри сачми се забиват в тялото ми. Предпазливо тръгвам към елхата, като последните десет метра пълзя на четири крака. Опипвам стъблото, за да преценя дебелината му, сетне за секунда го осветявам с фенерчето, за да съм напълно сигурен. Не съм се излъгал, елхата е висока над три метра. Изгребвам пръстта и опадалите иглички в основата й. След като отсека дръвчето, ще прикрия остатъка от стъблото с пръст и сухи листа — с течение на времето съм се превърнал в опитен крадец.
Взимам триона и лягам по гръб, ослушвам се и се взирам в безлунното небе. Не чувам нищо, освен крясъците на ястребите и бухалите и воя на вятъра. Залавям се за работа. Елховата дървесина е мека, а стъблото е не повече от десетина сантиметра в диаметър; справям се за по-малко от минута. За разлика от миналата година, когато елхата наподобяваше корабна мачта. С Майк се редувахме да режем с триона и да натискаме ствола в обратна посока, за да не се счупи трионът. Струва ми се, че в онази нощ предизвикахме съдбата. Когато се прибрахме у дома, Майк разпалено и почти през сълзи се закле, че никога повече не ще открадне елха за Коледния празник.
Когато дръвчето започва да се накланя, го подхващам и довършвам рязането само с една ръка. Елхата политва и пада право върху мен. Лежа и вдъхвам аромата на зелените иглички, усещам ледени капки върху лицето си. Плувнал съм в пот не толкова от физическото усилие, а от нерви. Освен това внезапно изпадам в необяснима и дълбока депресия. Защо съм тук, защо страхът от реалния живот ме подтиква да изпълнявам този измислен ритуал? Кога съм загубил връзка с действителността такава, както я възприемат събратята ми? Как да постъпя, че нещата да се оправят? Крайно време е да се науча да бъда малко по-толерантен, когато ми се струва, че всичко върви наопаки. Постепенно осъзнавам, че продължавам да лежа под отсеченото дърво. Опитвам се да не се разплача.
Дори не съм сигурен в каква посока се намира шосето. Мисля, че трябва да сляза по нанадолнището, обаче не съм уверен. Не виждам абсолютно нищо в мрака. Как ли ще успея да побера гигантската елха в малкия фиат и да я закарам до вкъщи без никой да ме забележи? Ще мина по черния път, покрай къщата, където живее семейството на Женевиев — приятелката на Майк.
Запълзявам сред ниските елхи, като влача огромното дръвче след себе си. Веднъж запалвам фенерчето, за да се уверя, че слизам по стръмнината. Напълно съм дезориентиран и съм убеден, че навлизам още по-дълбоко в гората.