Най-сетне наклонът става още по-голям и вече съм убеден, че ще изляза на шосето. Внезапно установявам, че колата ми е изчезнала. Навярно при пълзенето през дърветата съм сменил посоката и съм излязъл под различен ъгъл. Едва ли биха могли да откраднат фиата без да чуя боботенето на двигателя. Честна дума, това действително ми минава през ума. Възможно е на света да няма по-голям паникьор от мен, при това не предприемам нищо да успокоя притесненията си. Или пък бедата е там, че не се тревожа достатъчно. Доколкото зная Лор е убедена, че не обръщам особено внимание на заобикалящия ме свят; вероятно е права.
Къде ли е колата — вляво или вдясно? Дали изобщо е на това шосе? Напрягам очите си в мрака. За всеки случай скривам елхата в крайпътната канавка. Навярно ще се изцапа с кал, но после ще я измия.
Взирам се в тъмнината и ми се струва, че вдясно различавам някакъв силует. Тръгвам по шосето, докато се убеждавам, че това действително е колата. После се връщам за елхата, но не мога да я намеря. В този миг за сетен път се заричам никога да не предприемам обир на банка или някаква отговорна работа.
В края на краищата без помощта на фенерчето откривам дръвчето, чиито клони стърчат от канавката. Привеждам се и притичвам до фиата, като влача елхата и триона. В момента съм най-уязвим. Ако по шосето мине автомобил или някой ме освети с фенерче, едва ли бих могъл да дам правдоподобно обяснение какво правя тук, стиснал в едната ръка току-що отсечено дръвче, а в другата трион.
Нямам въже, за да привържа „плячката“ си към покрива на колата; много съм методичен при планиране на кражбата, няма що. Отварям лявата задна врата и натиквам дръвчето в колата. Извивам върха му така, че да стърчи през сваленото стъкло и внимателно затварям вратата. Лампичката на пода изгасва. Отново съм заобиколен от мрак.
Докато пипнешком заобикалям автомобила, за да се кача, се препъвам в триона, който съм облегнал на бронята. В противен случай като нищо щях да отпраша без него. Две злини понякога водят до нещо положително, като отрицателните числа в алгебрата; при положение, че незаконното отсичане на елха се причислява към положителните деяния.
Двигателят моментално се включва, слава на Бога или на когото и да било. Карам стотина метра без светлини, сетне малко преди мостчето пускам фаровете. Вече съм се отдалечил от местопрестъплението. Ще заслепя с дългите си светлини всеки, който се изпречи на пътя ми. Ще бъда безмилостен.
Преминавам по мостчето и насочвам колата по черния път, който е малко по-широк от пътечка; лъкатуши нагоре-надолу из гората, която едно време наричахме омагьосана: нявга тя бе приказна страна, където се издигаха огромни дъбове, покрити с мъх, а днес тук се виждат само елхички, засадени преди три-четири години. Когато минавам покрай дома на Женевиев забелязвам, че капаците на прозорците са затворени; но вратата на хамбара зее и ми се струва, че единият прозорец е осветен. Навярно майката на Женевиев е там; тази Коледа ще бъде доста тъжно за нея. Липсва ми смелост да направя онова, което стори тя; надявам се, че същото се отнася и за Лорета. Може би цялостта на семейството означава много за мен. Освен това съм прекалено инертен, липсва ми смелост, обичам да обмислям всичко. Това обяснява много.
Натискам педала за газта и се заричам, че тези дни ще се отбия да й честитя Коледа. Превключвам на първа и се отправям към Вошо. По шосето почти няма сняг, но попадам на заледени участъци. Оставам на първа и се спускам по склона към мелницата. Оставил съм вратите на хамбара отворени и лесно ще вкарам колата.
Влизам в градчето без да срещна нито един автомобил, фиатът поднася в калта пред гаража; спирам, изключвам двигателя и фаровете и за миг оставам да седя в мрака, докато кръвното ми налягане се нормализира.
Сетне слизам и затварям портата на хамбара. Запалвам фенерчето и заобикалям колата, като си проправям път през останките от мотоциклети, отварям вратата; освобождавам прегънатото връхче, което се допира до стъклото и внимателно изваждам елхата. Хващам ствола през средата и няколко пъти удрям долната му част в пода на хамбара.
Открехвам вратичката, прорязана в портата, за да проверя минава ли някой по улицата. Няма жива душа. Прекрачвам прага и прецапвам през калта, понесъл елхата под мишница като младоженка. Влизам през вратата на избата и се залавям да избутам дръвчето нагоре по стъпалата. Страхувам се, че когато го промуша през отвора в пода, ще счупя някое клонче. Лор придържа капака и долната част на ствола. Промъквам се през отвора и поемам елхата; навярно представлявам незабравима гледка: победоносното завръщане на смелия крадец, чиито дрехи са подгизнали от влага, лицето му е издраскано от елховите клонки, а побелялата му коса се развява като буйна грива.