Измъквам елхичката, която купихме в Невер от дупката във воденичния камък, изхвърлям я на верандата и на нейно място поставям новото, току-що отрязаното дръвче. То приляга идеално в отвора и се изправя гордо, като върхът му почти достига гредите на тавана; мокрите клончета се разперват. Не са прекалено нагъсто, но помежду им няма грозни пролуки; Бог знае как, но по тях няма и кал.
Бен се ококорва, после присвива очи, което при него замества усмивката.
— Това се казва елха, татко. Като я гледам, изпитвам желание отново да повярвам в съществуването на Дядо Коледа.
Лор ме прегръща и ме притиска към себе си.
— Стига да искаш, нямаме нищо против, Бен; навярно има някакъв начин да го сториш — попитай баща ти, той е експерт в тази област.
— Не, едва ли ще мога, прекалено трудно е. Всъщност никой не иска петнайсетгодишните момчета да вярват в измислици като Дядо Коледа. Неподобаващо е на възрастта им.
Лор ми налива чашка „Поар Уилям“. Запалваме свещите на масата и изгасваме всички лампи. Стаята се осветява само от отблясъка на огъня в камината. Топло е, затова сме изключили електрическите радиатори; работят само газовите. Стайният термометър, монтиран върху наскоро лакирания барометър, показва двайсет градуса. Външният посочва два над нулата, което означава, че все още има възможност да завали сняг. Когато бях обзет от манията за лакиране, съм намазал и пластмасовата кутия за кибрит до умивалника, включително драскалото, затова доста се поозорваме, докато запалим свещите. Обаче все пак успяваме.
С Лор тихичко запяваме коледни мелодии. Бен ни приглася с тананикане. Гласът му е плътен и мелодичен, но днес за пръв път синът ни се присъединява към нас, докато пеем. Само преди година безшумно би излязъл от стаята, за да отиде в хамбара или на разходка. Бен изпитва ужас, дори отвращение от публичните изяви. Разбирам и споделям тези негови чувства. Човек изпитва тъга и гледа да избяга, когато ближните му свирят или играят роли, отчаяно опитвайки се да докажат, че съществуват. Често плача по време на концерт или на театрално представление. Мъчно ми е за музикантите, за актьорите, за всички онези, които се препитават, като позволяват на публиката да проникне в техния собствен, измислен свят.
Изкушавам се да поздравя Бен, да му благодаря задето се е присъединил към нас в последните мигове на рождения си ден. Но се въздържам, не искам да го накарам да се засрами. Опитвам се да свикна да превъзмогвам импулсите си. Изглежда, донякъде съм безчувствен или не проявявам уважение към душевното състояние на ближните; Лор пък сякаш винаги знае как да постъпи. Навярно затова от мен излезе некадърен философ, а от нея прекрасна преподавателка на малчугани. Имам чувството, че в повечето случаи тя без усилие право точно онова, което е необходимо.
Тихичко продължаваме да тананикаме; когато Бен запява с нас, действително съм изненадан, че знае текста на почти всички Коледни песни; навярно е осъзнал, че няма защо да се смущава, че тази традиция е израз на добра воля. Елхата безмълвно се издига в полумрака, клонките й сякаш загадъчно нашепват; тя е изкупителна жертва на стремежа ни да демонстрираме единство с целия свят, с всички същества.
На душата ми е леко, спокоен съм. Твърдо съм решен да спазя обещанието, което дадох на Лорета и да си държа езика зад зъбите, когато дъщерите ни зачекнат болната тема. И двете страстно поддържат еманципацията. В резултат на това братята и бащите автоматично попадат в категорията на виновните за несправедливото отношение към жените и биват подложени на вербална атака. По принцип запазвам спокойствие, но само една обидна дума по мой адрес е в състояние да ме извади от равновесие, ако не внимавам. Работата е там, че след като в продължение на двайсет и пет години съм „дълбал“ във философските проблеми, никой не може да ме обори по време на спор, което дразни момичетата, особено Никол.
Преди две години, когато празнувахме Коледа в Калифорния, между мен и дъщерите ми едва не избухна скандал. Лорета предпочете да ме изостави и да си легне; тя мрази да я въвличат в безсмислени конфликти. Завиждам на спокойствието й; предполагам, че заядливият ми характер се дължи на ирландската ми кръв. Никол става особено враждебна и нападателна, след като прекали с бялото вино. Толкова много прилича на Нора, покойната сестра на Лорета, че понякога ме побиват тръпки.