Поразен съм, когато съзирам белезникавото, бавно просветляващо небе над заскрежените дървета, което постепенно преминава в прозрачна синева. За миг оставам неподвижен, смаян от незабравимата гледка.
Досещам се да погледна термометъра през заскрежения прозорец. Двайсет и два градуса под нулата! Слънцето още не е изгряло. Колебая се дали да събудя Лор и Бен или сам да изживея този вълшебен момент. Надделява егоизмът ми: казвам си, че довечера ще си легнат късно заради тържествената вечеря в дома на мадам Калве, освен това ще бъдат уморени от възбудата около посрещането на момичетата — ще ги оставя да поспят още малко.
Безшумно се обличам, изключвам печката, тъй като водата в тенджерата се е стоплила, и слагам ботушите си, дебелото яке, ръкавиците и вълнената плетена шапка. Предпазливо отварям вратата, излизам и я придърпвам, за да се заключи след мен.
Поглеждам наляво и забелязвам, че водопадът се е превърнал във величествена ледена скулптура. Водните струи са замръзнали в блестящи спирали, наподобяващи прозрачни захарни пръчки. Бръшлянът, който расте около шлюза, също е обвит в лед — зелените му листа са провиснали от тежестта на ледения обков. От скалата са провиснали гигантски висулки, всъщност истински сталактити. Прекосявам верандата, замръзналият дървен под скърца под стъпките ми, после се изкачвам по хлъзгавите стъпала върху дигата и хвърлям поглед към езерото.
То е заледено и е гладко като огледало. Ако човек не знае, че е зима, и ако клоните на разлистените дървета се отразяваха върху неподвижната му повърхност, би си помислил, че е ранна юнска утрин; ала дотогава ни предстои да прелистим половината календар.
Първите слънчеви лъчи все още не са се показали иззад стръмните склонове, обграждащи нашата долина. По небето няма нито едно облаче. Въздухът не помръдва; започвам да се питам дали някога съм чувствал полъха на вятъра; дали отново ще го усетя как милва лицето ми.
Изпълнявам обичайния летен ритуал: изправям се на пръсти и вдигам ръце; пускам душата си на свобода и се опитвам да се слея с великолепното небе. Иска ми се да надам силен вой, но успявам да се въздържа, за да не събудя моето семейство и съседите.
С върха на ботуша успявам да изкъртя от повърхността на бента три камъчета — две гладки и едно грапаво. Навеждам се да ги взема и дори през ръкавиците те смразяват пръстите ми. С всички сили запращам грапавото камъче върху леда. Застанал съм върху малката дървена платформа, от която през лятото се спускам във водата, за да поплувам преди закуска и след като съм пробягал обичайното разстояние.
През летните утрини влизам тихо в езерото, за да не изплаша рибарите, спуснали въдиците си в другия му край. Днес платформата е заледена, но подметките на ботушите ми не се плъзгат по нея. Камъчето отскача от леда, след като оставя в него малка вдлъбнатина, подскача и се плъзга още няколко метра по огледалната повърхност. Ледът от единия до другия край заскърцва и надава дълбок стон. Навремето един приятел ми обясни, че виещият звук се получава поради факта, че ледът се разчупва по повърхността със свръхзвукова скорост, по този начин се създава ехо. Обяснението изглежда невероятно, но звукът действително е вълшебен.
Здраво хващам някакъв надвиснал клон и предпазливо спускам крак върху леда, за да проверя здравината му. Разнася се тихо пращене и се появяват пукнатини, които се разпространяват във всички посоки. Изглежда, че дебелината на леда е около три сантиметра. Взимам гладкото камъче, замахвам и го запращам към невероятната огледална повърхност, напомняща бистра вода. То отскача само веднъж и започва да се плъзга без усилие, придружавано от кънтежа на пропукващия се лед; струва ми се, че никога не ще спре. Продължава да се плъзга, докато почти изчезва от погледа ми; попада сред тръстиките върху блатистата почва на противоположния бряг на езерцето и пътят му е препречен от купчината пръст над убежището на някакъв воден плъх.
Каня се да хвърля третото камъче, което сякаш изсмуква топлината от пръстите ми, в този миг слънцето наднича иззад източния склон и долината като че запламтява. Светлината е почти бяла, като нафора, нарисувана от испански художник от осемнайсти век.
Времето сякаш е осезаемо. Чувствам го да преминава през мен. Когато човек се замисли върху същността на времето (а аз доста размишлявам върху този въпрос, та нали все пак се смятам за философ), осъзнава, че времето е най-загадъчното явление за човечеството.