Опитваме се да го определим чрез часовници и календари, които до голяма степен се основават на движението на Слънцето, Луната и Земята, ала това са само измервания. Можем само да предполагаме, че времето е свързано с пространството и с материята, каквото и да представляват те. Ако са възникнали случайно, то и определянето на времето е започнало от този миг. И все пак то не може да започне, тъй като думата „започвам“ означава начало, а началото и краят са функции на времето.
Но независимо от всичко слънцето, което се издига над хълмовете, е истинска светлина, която достига до Земята, преминавайки милиони километри, за да направи възможен живота на обитателите й.
Още преди да се е показало напълно, усещам лъчите му върху леденостуденото ми лице. Те стоплят душата ми. Пъхвам последното камъче в джоба си и свалям ръкавиците, за да подложа дланите си под вълшебните лъчи. Затварям очи и обръщам лице към слънцето.
Но дори и през затворените клепачи усещам топлината, означаваща нов живот. Иска ми се да затая дъх, да запея или да затанцувам; да направя нещо, с което да изразя благодарността си.
Ала само отново нахлузвам ръкавиците, отварям очи и наблюдавам как слънцето се отделя от земята и отново се превръща в небесно тяло, което безвъзмездно ни дарява с топлина и живот. Заричам се да изразя благодарността си като докажа обичта си на любимите ми хора. Де да можех някакси да обясня на Лор, на децата каква радост ми доставят, въпреки недостатъците си. Но все се случва нещо наглед маловажно, което ми пречи да изразя истинските си чувства. Все пак непременно ще опитам.
Но преди това ми се иска да повървя, да чуя и да усетя скърцането на замръзналата трева под краката ми. Заобикалям езерцето и се отправям към дома на семейство Русо. Стволовете и клоните на дърветата са покрити с дебел леден слой, който е прозрачен като лак; пропуква се под слънцето и образува хиляди цветни призми, отразяващи се от сланата по земята.
Всяка една от необраните и изсъхнали къпини по заскрежените храсти е обвита от напълно прозрачна ледена капсула с неправилна форма, и напомня насекомо в кехлибар. Натежали са върху клоните както през лятото, когато са пълни с пурпурен сок, подсладен от слънчевите лъчи.
Обръщам се и виждам как нашата мелница се отразява върху леда. Отражението не е толкова реално дори през летните дни, когато по време на безветрие повърхността на езерото се превръща в огледало. Незнайно защо ми се струва, че мелницата напомня отдавна мъртъв човек от дагеротип.
За миг безмълвно се взирам в нея, смаян от внезапното й преобразяване, сетне потропвам с крака, за да ги стопля, и бавно се затичвам обратно към мелницата. Готов съм за ритуалното измиване, предшестващо Бъдни вечер. Дъщерите ми пристигат днес и ми се иска да изглеждам колкото е възможно по-добре, което на практика е почти невъзможно, но човек не може да промени външността и характера си. О, как копнея да бъда по-различен, да бъда онова, което искат Лор и децата. Чувстваш се ужасно, когато всички те мислят за неудачник и за мекушав човек, а самият ти изобщо не се смяташ за такъв. А ти си убеден, че грешат.
Лор и Бен още спят. Отново стоплям водата за миене. Събличам се и оставам само по бельо — фланела и гащи с дълги крачоли. Температурата в стаята вече е осемнайсет градуса. Дърпам завесите на източния прозорец и светлината нахлува в помещението. Изливам горещата вода в легена и доливам студена от каната. Измивам лицето си и насапунисвам косата си. Надвесвам се над умивалника и изплаквам главата си със студената вода в каната. Това ми действа ободряващо и напълно прогонва сънливостта ми.
Свалям фланелата и прилежно изтърквам горната част на тялото си, като не пропускам да измия със сапун гърдите и гърба си, а не само да се изплакна под мишниците.
Изтривам се с пешкир, смъквам дългите гащи и измивам интимните си части. Приклякам над легена така, че да свърша всичко както трябва. Струва ми се, че тази част от мъжката анатомия е някак по-лека и се задържа на повърхността на водата. Всъщност това е напълно в реда на нещата, та нали там няма кости, макар да се твърди точно обратното. Взирам се в сложния орган и се питам каква ли музика трябва да засвири, за да го забележат. Изплаквам се, избърсвам се с кърпата и обличам бельото си най-вече за да не притеснявам Бен. Той е на възраст, когато се срамува от голотата. Стига дотам, че дори се облича в тоалетната. Надявам се, че електрическата печка, която поставих там, ще му попречи да хване пневмония.