— Божичко, Лор! Това момче е копие на Майк!
Лорета се втурва покрай мен и вдига капака на пода.
— Ами че това е самият Майк, глупчо. Каква прекрасна изненада; в края на краищата цялото семейство се събира тук за Коледа.
Сега виждам, че младият мъж действително е синът ни. Той се протяга, за да се раздвижи след дългото шофиране и това ми напомня за начина, по който сутрин протягам ръце към слънцето. Сетне леко повдига левия си крак и в стила на героя на Джак Керуак пуска звучна пръдня. Питам се къде е Женевиев. Може би са се разминали и сега тя напразно го очаква на летището в Лос Анжелис.
Забързано слизам по стълбите откъм избата, следвайки Лорета по петите. Мадам Лемоан стои със скръстени ръце на прага на къщата си и лицето й засиява от щастие, когато забелязва радостта ни. Майк сграбчва Лорета в прегръдките си. На свой ред прегръщам Никол. Допираме страните си и се целуваме по френски маниер. Дори когато сваля дебелото яке, тя ми се струва по-напълняла. Ала очевидно е в добро здраве, очите й блестят, а лицето й е румено — изглежда по-добре, отколкото преди две години, когато я видях за последен път.
— Изненадахме ли ви?
— Разбира се. Какво се е случило? Къде е Женевиев?
— Майк ще ти обясни. Хайде да влизаме, умирам от студ.
Маги се измъква от задната седалка. Навлечена е с още повече дрехи от Никол и изглежда премръзнала до смърт. Досега върху скута й и около нея бяха натрупани различни пакети и чанти. Подавам й ръка, за да й помогна да преодолее наведената предна седалка. Прегръщаме се сърдечно. Тя е висока точно колкото Лорета, но е по-слаба. Поддържа формата си с физически упражнения и изглежда прекрасно. След като роди Сет беше напълняла, но сега отново прилича на момиче, струва ми се по-млада от Никол, макар да е с пет години по-голяма от нея. Носи вълненото палто, което беше оставила в парижкия ни апартамент.
— Здравей, татко. Божичко, косата ти напълно е побеляла. Хей, да не би да боядисваш веждите си, или са естествено черни?
— Само косата ми е побеляла, Маги. Остаряването се оказа така неприятно и мъчително, както предполагах.
Тя обгръща раменете си с ръце и скрива долната половина на лицето си във високата яка на пуловера си.
— Господи, направо съм се вкочанясала. Майк държеше стъклото свалено, за да сигнализира. Левият мигач не работи.
— Зная.
Синът ми се намесва:
— Бога ми, татко, не е зле веднъж в живота си да купиш свястна кола; с тази рискуваш живота си; всеки път, когато вдигах над осемдесет, започваше така да вибрира, че зъбите ни заплашваха да изпопадат. Мускулите на ръцете още ме болят от стискането на волана.
— Вярвам ти. Причината е в шасито — беше изкривено още когато купих колата. Ето защо и гумите се износват бързо. Ясно ми е, че си уморен, Майк.
— Направо съм скапан. Иска ми се да спя поне три дни.
Маги се навежда да вземе багажа си от задната седалка.
Лор е прегърнала Никол. Майк заобикаля колата, прекосява участъка, покрит с буци замръзнала кал и се приближава към мен. Очите му са зачервени, сякаш три дни е пушил марихуана. Навярно причината е липса на сън — за да се озове тук, е трябвало часове наред да лети през океана, сетне геройски да се бори със семейната таратайка по заледените пътища. Пътешествието до мелницата е направо убийствено. Майк се здрависва с мен и поставя свободната си ръка върху рамото ми.
— Изненадахме ли те?
— Напълно. Не те очаквах, пък и не те познах с тази брада. Отначало те помислих за приятеля на Никол. Между другото, къде е той?
— Реши да не идва. Успяхме да убедим Ники, че зимно време помещенията в мелницата са недостатъчни за шестима души, особено ако един от тях не е член на семейството. Знам го от опит, нали живях тук една зима. Майчице, капнал съм от умора; шофирането на тази кола е истински подвиг — знаеш, че предната лява спирачка е почти извън строя.
— Известно ми е. Къде е Женевиев?
Може би си въобразявам, но ми се струва, че той ме стрелва изпод око; от опит знам, че децата ми ме гледат така, когато (разбира се, съвсем неволно), започвам да се бъркам в живота им.
— Женевиев реши, че неин дълг е да остане тук; така и не дойде в добрата стара Америка. Твърдеше, че не може да остави майка си сама точно на Коледа. Баща й също ще пристигне и ще остане няколко дни, за да уреди въпросите с имуществото. Преживяването ще бъде неприятно и за двама им, ето защо Женевиев държеше да бъде тук. Аз пък се зарадвах на възможността да прекарам Коледа в мелницата с цялото семейство, както едно време.