Отново се взира в лицето ми, сякаш иска да се убеди, че съм му повярвал. Чувствам, че нещо не е наред, но не зная точно какво. Майк е от хората, които „излъчват“ вибрации. Обикновено ги усещам, но никога не успявам да отгатна значението им. Той се привежда към мен.
— Наложи се да похарча таксата за университета, за да си купя самолетен билет. Нали не се сърдиш?
— Не. Просто ще напиша нов чек. Доколкото знам, крайният срок за внасянето на сумата е четвърти януари.
— Не се притеснявай за парите, татко. Ще ги изкарам.
Какво ли има предвид? Да не би да е започнал работа?
Или пък ще извърши компютърен обир на някоя банка? Може би ще ми обясни по-късно.
Иска ми се да бях лишен от „вътрешна антена“ или пък тя да беше по-чувствителна. Моята антена ми подсказва кога нещо не е наред, но не и причината. През повечето време съм в емоционален полумрак. Като се има предвид, че пощенската служба ще бъде затрупана с картички и че предстоят няколко празнични дни, започвам да се страхувам, че парите за таксата не ще бъдат приведени до четвърти януари.
— Имаш ли нещо против да взема колата ти, татко? Искам да се отбия в дома на Женевиев и да й съобщя, че съм тук. Ще разопаковаме багажа, после ще прескоча да я видя.
— Разбира се, че нямам нищо против. Между другото, тя знае ли за пристигането ти?
— Не. Положително ще бъде много изненадана. Честно казано, самият аз не знаех, че ще се озова тук до самия ден на заминаването на Пег и Ники. Имах късмет, че разполагах с онзи чек. Стегнах си багажа само за половин час.
— Радвам се, че си тук, независимо от причината. Може би утре за последен път цялото семейство ще празнува заедно Коледа.
Осъзнавам, че отново „не съм в час“. Но това не ме изненадва особено, тъй като е обичайното ми състояние. Освен това зная, че не бива да разпитвам Майк защо не отиде до дома на Женевиев с форда. Ще изчакам Лор да проучи ситуацията и да ми я разясни.
Тя все още бърбори с Никол и с Маги. Маги е много нервна — забелязва се дори от разстояние. Може би очаква да я порицая задето е изоставила Джордж и Сет. Никога няма да го сторя, безполезно е. Освен това съм принуден да живея със съпругата си. Подобни отношения не се нуждаят от обяснения и анализи; при тях важи първият закон на Кели: в любовта няма виновни и невинни (стигне ли се до чувства, всеки греши).
Залавяме се с разтоварването на багажа. Тримата носят само спални чували и сакове. Момичетата съобщават, че са оставили големите куфари в апартамента. Майк е по-небрежен и от мен към облеклото си. Целият му багаж се е побрал в най-малкия сак, не е оставил нищо в Париж. Сигурен съм, че ще премръзне. Носи само синия пуловер, който Женевиев му изплете послучай миналата Коледа. Ако не е побрал някакво чудодейно сгъваемо палто в сака и не си е взел чорапи, бельо, ризи и обувки, ще му бъде необходимо допълнително облекло. Замислям се какви топли дрехи сме прибрали в горния хамбар, който използваме като килер. Все ще открием нещо. Всъщност мога да му отстъпя дебелото си зимно палто, което рядко обличам. Благодарение на термобельото от каталога на „Бийн“ не усещам никакъв студ.
Най-сетне Бен излиза и предпазливо заобикаля Лорета и момичетата, мен и Майк. Опитва се да види всички, да участва в посрещането без да бъде забелязан. Притеснявам се как ще реагира на поздравите на сестрите си. Тази година за пръв път запази самообладание и позволи на мадам Лемоан да го целуне по бузата, когато пристигнахме. Майк пръв го забелязва.
— Боже мой, Бен! Пораснал си поне петнайсет сантиметра откакто те видях за последен път. Сега аз съм твоят по-малък брат. Я ми кажи точно колко си висок? Забелязвам, че брадата ти започва да набожда.
Приближава се до него и му протяга ръка. Бен, чиито длани не отстъпват по големина на стъпалата му и чиито пръсти са дълги и тънки, се здрависва като истински мъж, но за нищо на света не желае да погледне в очите човека, чиято ръка стиска. Струва му се, че е прекалено интимно. Обикновено се взира в земята или в някаква точка зад онзи, с когото се здрависва. Майк отлично го познава и се съобразява с тази негова странност.