— Навярно е към един и деветдесет, Майк. Когато реших да отбележа ръста му върху дебелата греда, трябваше да се кача на стол. Миналото лято той израсна по-висок и от двама ни.
Дъщерите ми забелязват Бен. Докато се приближава към него, Никол увива шала около шията си и тръсва глава, за да падне косата й върху ушите и раменете й.
— Господи, превърнал си се в исполин. Невъзможно е да си братчето ми. Отново съм най-малката в семейството. Какво се е случило?
Протяга ръце и го прегръща. Дори не достига до рамото му. Той се вцепенява, не прави опит да я докосне и вирва глава, да не би сестра му да се опита да го целуне. Тя отстъпва на една крачка и го оглежда от глава до пети.
— Божичко, не мога да повярвам; гледайте, поникнала му е брада! Може би ще бъдеш новият Дядо Коледа, а пък още по-косматият ти брат ще се класира за ролята на първо джудже.
Маги застава зад Никол. Поставя сака си върху снега, за да не го изцапа с кал.
— Здрасти, Бен. Станал си толкова красив, че едва те познах. Обзалагам се, че съученичките ти непрекъснато те преследват.
Прегръща го, но не го целува, макар да е висока почти колкото него. Ако положи повечко усилия, може би ще успее да докосне с устни брадичката му. Навярно е забелязала как Бен се огъва назад.
Той взима саковете от момичетата. Те носят спалните чували. Майк е пъхнал багажа си под двете си мишници. На нас с Лорета остава да пренесем опакованите подаръци и някаква платнена чанта, която е натъпкана с нещо — дано да е пълна с топли дрехи. Грабваме пакетите; надявам се да са купили видеоигра „Атари“ за Бен и че касетите са точно тези, които го интересуват — „Сражение“ и „Космически нашественици“. Нашето момче не си пада по спортните игри — футбол, тенис… Сигурен съм, че всичко е както трябва.
Решаваме да минем по обиколния път през бента. Трудно ще ни бъде с багажа да се катерим по тясната стълба и да се промушваме през отвора в пода. Освен това искам да им покажа колко красиво е езерото и да се похваля, че съм почистил бръшляна от покрива, помел съм листата от верандата и съм привързал розите към стената.
Откъм бента мелницата досущ прилича на истинска селска френска къща: с високи прозорци и с каменна тераса по дължината на сградата, фасадата й откъм пътя, където е паркирана колата, изглежда студена и заплашителна, като висока крепост. Никол и Маги продължават оживено да бърборят с майка си. Преди да слязат по стълбата, Лор спира и се обръща.
— Погледнете, момичета. Виждали ли сте някога по-прекрасна картина?
Двете ни дъщери притискат спалните чували към гърдите си и послушно поглеждат към езерото. Цялата му повърхност е осеяна с миниатюрни заледени издънки, скупчени на групички като пеперуди. Всеки кристал отразява и пречупва блясъка на снега, в резултат на което се превръща във факла от бяла светлина, изпъстрена със сини, червени, лилави и дори жълти точици.
— Господи! Все едно се намираме в Дисниленд или гледаме научнофантастичен филм. Навярно наркоманите имат подобни видения — прошепва Никол, тоест Ники. Маги безмълвно се взира в прекрасната гледка.
— Толкова е красиво; някои сутрини съм наблюдавала подобно явление в Айдълуайлд, Калифорния. Но хайде да влизаме, направо съм замръзнала.
Бен и Майк стоят като хипнотизирани зад мен. И двамата носят багаж, но са без ръкавици. Ала не оставят саковете, само продължават да се взират в езерото.
— О, татко! Забравил съм колко красиво е тук. Толкова е лесно да позволиш на подробностите да се заличат от съзнанието ти. Знаеш ли, страхувах се да дойда, след като научих за нещастието с Тиери и разбрах, че Анри Карон е умрял от рак, а мадам Лемоан едва не е хвърлила топа след инсулт. Притеснявах се дали ще свикна с тези промени, дали ще изпитвам същите чувства.
— Мадам Лемоан вече е добре, Майк. Възвърна паметта и отчасти силите си. Все ме разпитва за теб. Вчера ни дойде на гости. Дори стоеше на прага на къщата си, когато пристигнахме, но навярно не е искала да ни пречи. Същата си е — прекрасната жена, която познаваш.
— Нима е била наблизо, а ние даже не я поздравихме?
Поглежда ме право в очите, после сякаш понечва да се отправи към дома на съседката и да й се извини. Бен се намесва:
— Няма значение, Майк. Тя ще разбере. По-късно ще я посетиш. — Отминава брат си и продължава: — Не се притеснявай. Погледнах към нея и направих знак, че я виждам, а тя докосна с пръст устните си, като че искаше да замълча — очевидно не желаеше да ни пречи. Мадам Лемоан е мъдра жена, Майк.