— Господи, татко, завива ми се свят. Все едно излитам с „Боинг 747“ или гледам от крилото на безмоторен самолет.
Чувам, че мотоциклетът ми се задава от върха на хълма, където се намира къщата на семейство Вашо. Майк ту се показва, ту се скрива сред дърветата, после се вижда ясно, докато минава по онзи незалесен отрязък от пътя, преди да влезе в селото. Маги се обръща към мен.
— Майк пристига. Да отидем да го посрещнем. Може да ни заведе в хижата си.
Поглеждам Лорета. Тя отново е на хиляди километри далеч от нас. Опитвам се да вдъхна малко ентусиазъм.
— Няма ли да е забавно, ако вземем обяда и ядем там, Лор? Може да запалим камината. Миналото лято струпах вътре сухи дърва. Двамата с Бен складирахме достатъчно материал за един хубав огън.
— Чудесна идея, Уил. Но по-добре първо да попитаме Майк.
Лицето на Маги засиява.
— Много искам да видя хижата на Майк. Последният път, когато ходих там, тя беше само една кална дупка в земята и купчина камъни. Той и Деби работиха като обезумели. Между другото, какво стана с нея?
Никол я дръпва за ръката и двете започват да слизат по стъпалата.
— Ами, Женевиев я замени. Никой не знае как стават тези неща, сестро.
Смеят се. Лорета и аз тръгваме след тях. Бен се влачи най-отзад. Върви и чете. Това е начин да бъде тук и същевременно да го няма.
В главата ми отново се върти проклетият въпрос за любовта. Дали това означава само да се чувстваш добре с някого и да ти е приятна компанията му? Или е по-скоро чувство за отговорност и загриженост? Доколко любовта означава да притежаваш и да се чувстваш нечия собственост? Никога няма да узная.
IV
Четири прелетни птици
Стигаме до мелницата. Майк е вече там и хвърля дърва в огъня. Усмихва се, но това е блажена будистка усмивка, в която няма нищо естествено. Държи се добре и ни уверява, че всичко е наред и няма за какво да се притесняваме. Актьорското му майсторство съперничи на моите дипломатически умения.
Маги изплюва камъчето.
— Майк, ще ни заведеш ли в твоята хижа? Татко казва, че имало дърва. Ще вземем обяда и ще си направим пикник.
Усмивката изчезва. Сега той трябва да помисли, да склони и да вземе решение. Не защото ние ще ходим там, а защото ще бъдем заедно. Чувствата му към хижата изключват нашето семейство и включват нещо лично. Може да стане неудобно. Майк стрелва поглед към мен, после към Лор. Сетне се вторачва в очите на Маги и вижда искреност и неподправено желание да сподели нещо негово.
— Добре, разбира се. Ще бъде чудесно. Но ви предупреждавам, че е влажно и плесенясало. През клоните на онази гора не влиза достатъчно слънце.
Постепенно осъзнавам колко ще бъде хубаво да прекараме там следобеда на Бъдни вечер. Понякога това е болезнен период на надежди и очаквания. Разходката ще ни освежи, а после ще се върнем да изпечем курабиите.
— Много сме ти благодарни, Майк. Лор, момичета, пригответе нещо за хапване. Бен, огледай се за кибрита и вземи няколко стари вестника да запалим огъня. Ще трябва да обуем гумени ботуши, защото поляната отвъд западната част на гората е кална и най-вероятно заледена. Нищо не се знае.
Впускам се в организирането на кампанията, ала никой не ми обръща внимание. От лятото не съм ходил в хижата на Майк.
Не след дълго всички сме готови. Излизаме. Майк и Маги вървят най-отпред, Лорета и Ники са по средата, а Бен и аз — най-отзад. Слънцето явно е било засенчено от облаци и вятърът се е усилил, но температурата се е повишила. Сега вече намирисва на сняг, ала все още е твърде студено.
— Може да получиш онова, което поиска за Коледа, Бен.
— Вече го имам, пък и без това знам, че ще го получа. Руската пушка. Снощи я сънувах. Стрелях по малки бели гълъби в нещо като стрелбище. Бяха на стотина метра, но уцелих всичките. Страхотен сън. Гълъбите не бяха истински, а метални и дрънчаха, когато ги улучех.
— Имам предвид снега. Мисля, че ще завали, ако температурата се повиши с около пет градуса. В края на краищата, за Коледа може да имаме сняг.
— Всяка година казваш това, татко. Непоправим оптимист си.
Поредното клише. Кълна се, че Бен играе някаква игра.