Никол спира и изважда фотоапарата си. Наближаваме хижата на Майк. Тя е пред нас, скрита сред дърветата.
— Господи! Бях забравила колко е хубава хижата на Майк. В Америка всички мечтаят за такова убежище, когато пушат марихуана. Като сън е.
Майк стои и гледа, а тя снима и се приближава към хижата, за да направи още една снимка. Това дава възможност на Маги и мен да ги настигнем. Обръщам се да видя къде са Лорета и Бен. Той е далеч назад и върви покрай потока. Бърка в студената вода, изважда камъче, оглежда го и после го пуска в бързия ручей. Бен харесва гладки яйцевидни камъчета. Има цяла колекция.
Провираме се под бодливата тел, за да влезем в гората на Майк. Мястото е около два акра и той го е превърнал в парк. Дърветата, които е изсякъл, са струпани по краищата на имението и са сухи, така че Майк има не само ограда, но и неизчерпаем запас от дърва за огрев.
На пет крачки от верандата има поточе, което не пресъхва през цялата година. Вратата е голяма, сякаш е правена за великани. Тя е единственото нещо, което се вижда от разстояние. Боядисана е в електриково синьо. Стените са облицовани с дъски в естествен цвят, а покривът е от сиви плочи, покрити с мъх.
Майк измъква ключа изпод плочата, където обикновено го държи. Мисля, че аз съм последният, който го остави там. Това беше в края на август. Той кляка и пъха ключа в катинара, който едва ли би спрял някой, но сигнализира, че собственикът не желае неканени гости.
Влизаме. На масата има лист хартия. Майк направи тази маса от дървения материал, който купи от дъскорезницата. Дъските са изписани с имената на местни хлапета, поздрави и дати. Той я поглежда и се усмихва. Досещам се, че е казал на някои от местните си приятели къде е ключът. Радвам се, че някой използва хижата — идеално скривалище за млади влюбени, които търсят тишина и спокойствие. Дори за възрастни влюбени — поне за малцината, които са останали.
Маги радостно разглежда хижата. Бавно върти глава, спирайки поглед на малкия кухненски ъгъл, окачените на стените съдове, бюфета и каменния нар до камината. Летвата с кукичките прилича на дървена паяжина. Трябва да запълним цепнатините със стъклена вата или дунапрен за изолация, когато навън е студено. Но хижата не е за зимата, а страхотно убежище за лятото.
На пода има черга. Майк я бе оставил навита на руло в ъгъла на стаята, но когато аз идвах тук през август, чергата беше започнала да мухлясва.
Маги поглежда към тавана, където Майк е направил няколко прозореца. Стъклата са от нашия стар фолксваген. С тази кола Маги и Джордж ходеха на училище. Беше се превърнала в техен дом.
— Тук е страхотно, Майк. Ако имах такава хижа, щях да живея в нея. Все едно къщата на Франки Фърбо.
Франки Фърбо е измислен герой — малко хитро лисиче мутант, много по-умно от хората. В продължение на двайсет години го използвах за основа на сутрешните си приказки за децата. Не бях мислил за това, но в хижата наистина витае атмосферата на Франки Фърбо. Намира се вдън гората и всичко е мъничко, обикновено и практично. Само че къщата на Франки е построена в клоните на едно дърво.
Залавям се с огъня. Лорета намира метла и започва да мете. През август Бен и аз изтупахме чергата и може би някои от гостите тук са направили същото, но сега върху нея има мек слой от листа и вейки. Бен изнася клонките и парчетата кора. Дава ми вестниците и кибрита, които е взел от мелницата. Трудно ще запаля огън в тази влажна камина.
Нареждам сухите вършини във формата на индианска колиба и пъхам отдолу вестник. Разпали ли се, ще добавя и по-дебели цепеници. Маги и Никол сядат до масата зад мен. И двете са притиснали ръце до гърдите си, за да се предпазят от студа. Резкият преход от калифорнийското слънце към тази влажна и мрачна гора може да бъде ужасен шок за организма. Надявам се, че огънят ще пламне от първия път. Знам, че отначало ще пуши, но после, когато димоотводът се затопли, димът ще се разсее. Поне винаги е ставало така.
Драсвам клечка кибрит. Непрекъснато подхранвам слабия пламък с късчета хартия. Лека-полека виещите се струйки огън започват да си проправят път през сухите вейки. Бен ми подава клонки. И двамата обичаме да палим огън и колкото е по-трудно, толкова повече се забавляваме. Идеалът ни е огън, запален само с една клечка кибрит. Но с този няма да е лесно. Има твърде много пушек, защото пепелта в огнището е влажна. Но ние не се отказваме. Стаята се изпълва с дим. Помагаме на пламъците, като веем с вестник. Изразходвам по-голямата част от сухите клони и вестниците, с които разполагаме.