Бен слиза от стола, сякаш е изкачил сам Айфеловата кула в буря. Никол сочи с пръст.
— Ей-там, малко по-надолу от звездата. Трябва да сложиш и гирляндите, докато си още на стола.
Тя ми подава лъскавите леки гирлянди. Взимам ги, поглеждам Лорета и се усмихвам.
— Не се безпокой, скъпа, обещавам, че няма да ги хвърля. Ще ги сложа нежно и внимателно, с добре премерена грациозност и един по един на най-празните места.
Тя се усмихва широко и намига.
— Сложи ги, както искаш, Уил. Знам, че ще го направиш както трябва. Не си толкова вятърничав, на колкото се правиш.
— О, не, мамо. Не пускай на свобода лудия хвърляч. Виждала съм го как хвърля гирляндите във въздуха и не уцелва елхата. Донесла съм ги чак от Сан Диего.
— Обещавам, Никол. Ще поставя внимателно всяко гирляндче, сякаш е злато. Няма да ги хвърлям.
Всички играчки са окачени на елхата. Бен е седнал да чете и от време на време поглежда през рамо, за да види как вървят нещата или да направи някое предложение. Лор слага свещите. Маги наглася и последния гирлянд. Отстъпвам назад, после се приближавам до нашето легло и се просвам. Всичко изглежда хубаво и всички се държат разумно. Във въздуха се носи някакво напрежение, но няма препирни и никой не се опитва да прави сцени. Бих искал наистина да мога да се отпусна.
Поглеждам през прозореца. Пълен мрак. Изправям се на колене и надничам през западния прозорец. Единствената бледа улична лампа е запалена, а снегът пада равномерно и настоятелно като на коледна картичка. Пътят е затрупан, а храстите — приведени под тежестта на бялото си бреме.
Ставам и хвърлям в камината още едно дърво. Елхата е близо до огъня, но мисля, че няма реална опасност да пламне. Дръвчето е сурово и от дълбокото огнище не може да излети нито една искра. Но някой пожарникар в Чикаго сигурно е сложил няколко вида пожаросигнални системи. После вероятно ще настъпи истински холокост — мислиш ли твърде много за нещо, то непременно става. Убеден съм в това.
Лор започва да пее — отначало сякаш е смутена, но сетне всички подхващат „Тиха нощ“. Пеем тихо и внимаваме да не се впускаме в солови изпълнения. Дори Бен се включва. Завършваме с „Спи в божествен покой…“ и настъпва тишина.
Мислите ми са странни. С течение на годините подсъзнателно съм подредил коледните песни в специална и неизменна последователност. Ето защо, стигнем ли до тази част на „Тиха нощ“, аз автоматично превключвам на „Елате, всички вие правоверни“.
Когато децата бяха малки, нямаше борба за надмощие и всичко беше наред. Всички се радваха, че някой подхваща следващата песен, но сега съм предпазлив. Не желая да изпълнявам трудната роля на баща. Особено сега. Чакам. Цари тишина. После Маги, която сигурно си е била втълпила същото, запява „Елате, всички вие правоверни“ и отново всички се включват. Така е с всяка песен. Пеем и работим. Лор прибира опаковките от коледната украса и кутиите. Никол мете под елхата. Маги седи и пише писмо. Надявам се, че е до съпруга й. Бен разравя огъня. Лор донася адвентистките календари и ги осветява. Адвентизмът не означава много за нас, но запалените свещи в тъмната стая са нещо друго.
Чувам, че Майк слиза по хълма с мотоциклета. Знам, че не би искал да пропусне коледните песни. Той е най-сантименталното ни дете. А може би Маги. Трудно е да се каже. Всичко, по което можем да гадаем, е колко казват или показват, а това обикновено е много малко.
„Какво ти доставя удоволствие“ е мисъл, която ме преследва през последните дни. Какво очаквам цял живот? Каква награда? Каква реализация? За какво е всичко това? Изпитвал съм мигове на силна радост, както в миналото, така и сега. Но те винаги се промъкват крадешком, неканени и без предизвестие. Това засилва подозрението ми, че няма нищо друго, освен илюзии и фантазии, предназначени да стимулират разсъдъка.
Но едно от удоволствията, които с нетърпение очаквах, когато бях трийсет-четирийсет годишен, беше да наблюдавам как децата ми растат и стават самостоятелни и непряко да участвам в борбата им за по-добър живот — какъвто и да е той. Но това така и не стана. Още една надежда, изпарила се във въздуха. Би било хубаво, ако съхраня тези илюзии, но трябва да внимавам да не чакам твърде дълго и накрая да остана с тръпчивия вкус на разочарованието. Това може да се случи много лесно.
Децата ни вече са независими и в живота им сега няма място за Лор и мен, освен може би като част от тяхната илюзорна система. В най-добрия случай ние сме нещо като трамплин за скачане във вода или боксова круша. Но така и би трябвало да бъде.