Границата между желаното и действителното е безвъзвратно размита.
Майк се качва по стълбите. Целият е покрит със сняг. Сигурно е било много трудно да кара мотоциклета по онзи хълм. Носът му е зачервен, а очите блестят. Все едно в къщата е влязъл един млад Дядо Коледа, който носи радост и загадъчност от Северния полюс. Той изтърсва снега от дрехите, косата и брадата си и сяда между Лор и Маги.
Сетне запява следващата песен — точно онази, която е на ред. „Радост за света“. Пеем прочувствено. Майк още е развълнуван от снега и пътуването по хълмовете. Отмерва такта и ни ръководи. Животът не може да бъде по-хубав. Де да можех да капсулирам всичко това и да си пускам по малко, когато искам.
Поглеждам часовника си. Осем и трийсет. „Среднощната“ литургия в Лини е в девет. Няма начин да оправдая желанието си да отида на тази литургия. Не съм набожен и не ходя на църква. Ако се придържаме строго към дефиницията, аз дори не съм християнин, нито привърженик на някоя религиозна догма, но в мен има нещо религиозно — вероятно езическият ми интерес към мистичното. Литургията е като гвоздеите на разпятието — нещо реално, с което се прикрепя някаква мечта, желание или безплътен идеал.
Всяка Коледа посещавам местната литургия. Правех го още когато я отслужваха в полунощ. За мен тя е част от Коледа. Харесва ми как хората се събират посред нощ. Идват дори такива като мен, които обикновено не ходят на църква. Събираме се под купола на църквата, където се ожениха Маги и Джордж и присъствах на погребенията на някои от селяните, включително на мосю Калве и на мадам Журдан. За мен това е все едно да се сбогуваш с изминалата година и времето и да поздравиш новата — каквато и да бъде. Поредната стъпка към моето изчезване.
Рекордът ми за всички времена е счупен, когато четири коли спират с предложение да ме закарат до върха на хълма. Сигурно вече знаят, че обичам тази разходка по това време на годината, но сега вали сняг и им се струва невероятно.
Пътят не е хлъзгав, но се радвам, че съм обул гумени ботуши с дебели подметки. Ако бях с обикновени обувки, щях да сипя сняг наляво и надясно. Студено е и духа вятър, но не силен.
Поемам по последния завой, минавам покрай кръста встрани от пътя и виждам мъглявите светлини на Лини. Площадът се изпълва с коли. Там има и паметник на загиналите във войните: най-много в Първата световна, неколцина във Втората и само един в Алжир. Паметникът представлява статуя на пехотинец. Той стои в мрака, ръждясал, покрит със сняг и вторачил незрящ поглед в заснежената река. Статуята вероятно е „по-реална“, защото много повече хора я виждат, помнят и честват, отколкото онези, заради които е изваяна — всички отдавна изгнили в земята в различни краища на света. Този войник трябва да стои в родината си и да пази това място, църквата, приятелите си и потомците им.
Изтупвам крака, за да ги отърся от снега и се настанявам до страничната врата, която се намира на половината разстояние от олтара. Това е обичайното ми място. Сядам там, защото винаги мога да се измъкна, ако литургията стане скучна.
Проповедникът е голям загубеняк. Предполагам, че епископът изпраща тук само такива. В района има множество болни и възрастни хора, а той никога не ги посещава и утешава. Непрекъснато обикаля с автомобила си „Симка“ и ходи на гости на всички „знаменитости“ в радиус от петдесет километра. В крайчеца на устата му вечно е втъкната тъмножълта цигара „Галоаз“ и той говори, без да я маха оттам. Пали я често, сякаш е лула, но явно не може да я поддържа запалена, защото е просмукана със слюнка. Облича се в тъмносиво, вместо в черно, дебел е и смърди. Собствениците на големи къщи и имения в района вероятно се страхуват от посещенията му.
Не виждам каква е ползата от една проповед, но ако можех поне да разбирам какво говори, това би ми помогнало. Мисля, че е заради цигарата или защото говори на силен морвански диалект. Ала се оказа, че никой от местните хора не го разбира.
Филип твърди, че не знае такъв диалект, а той е чувал множество наречия, докато е бил в Алжир като пехотинец по време на онзи налудничав френски период.
Проповедникът изважда цигарата от устата си, само когато застава на олтара и се опитва да общува с хората, но дори тогава речта му е неразбираемо мърморене. Младите му помощници, децата на мосю Пинсон, непрекъснато се смущават и грешат и мосю кюрето прахосва половината време, предназначено за литургията, да ги насочва. Евангелието и проповедта са неразгадаеми. Що се отнася до религиозното стимулиране, по-добре е човек да гледа празна стена.