Сигурно е ужасно да си стар. Ще ми се да можех да направя нещо за нея — да я измъкна от онзи безумен капан, в който са се окопали тук, във Франция. Смятам, че дори на татко му се иска да се махне, ако измисли начин. Когато родителите му починаха, помислих, че нашите ще се върнат в Илинойс. Той има приятели там и вероятно може да си намери работа като преподавател. Ще живеят в къщата на баба.
Е, ако повдигнат въпроса, ще кажа само, че повече не желая да живея с човек, когото не обичам и дори не понасям и който ме отегчава до сълзи. Джордж и аз не сме разговаряли за нищо съществено, с изключение може би на молбата ми за развод преди повече от четири години. Единственото голямо нещо, което направихме заедно, беше покупката на къщата, но Джордж уреди почти всичко. И сега аз трябва да я поддържам и дори да садя и поливам тревата. Ала решението взе той — досущ истински бизнесмен.
Пак започвам. Винаги се връщам към него. Изпълнена съм с гняв и враждебност. Според Шарън това се дължи на други причини, свързани с детството и взаимоотношенията с родителите ми. Тя казва, че само се съсредоточавам върху Джордж.
Може би е така. Те ни накараха да водим странен живот, изолирани от родината си. Нямахме телевизор, живеехме с малко пари, буквално гладувахме и износвахме стари дрехи, които си предавахме един на друг. Бяхме най-бедните деца в училище, където учеха някои от най-богатите хлапета в света. И на всичко отгоре имахме баща, когото всички мислеха за откачен.
Мисля, че той всъщност не е луд, а просто има странни идеи — как само нещата, в които вярваме, са реални и че ако достатъчно много хора вярват в нещо, то се превръща в истина. Това ме кара да сънувам овесена каша, подобна на плаващи пясъци, които ме поглъщат. И като капак на всичко, татко твърди, че всичко е реално и същевременно не е. И наистина си вярва. Може би наистина е малко откачен. Вероятно измишльотините за Франки Фърбо са доказателство за това.
Щях да бъда много по-щастлива, ако бях израснала в някой малък град — да речем на сто и петдесет километра от Чикаго — и ако бях мажоретка на футболните мачове. Вместо това посещавах френски училища и после Международното, когато мама започна да преподава там. Първият ми любовник беше наполовина германец, наполовина сириец. Това ви дава известна представа в какъв смахнат свят съм се развила. Живеехме в един стар дърводелски магазин, който татко преустрои в нещо като апартамент. Дори не можех да поканя приятелите си — толкова ми беше неудобно. Той се държеше така, сякаш всички щяхме да пипнем проказа, докато мама успя го убеди да си прокараме телефон. Предполагам, че съм изпълнена с враждебност и възмущение.
Но чувствата ми към Джордж нямат нищо общо с всичко това. И все пак, трябва да призная, че вероятно се свързах с него, защото родителите му бяха важни клечки — работеха в посолството и тъй нататък.
А тази мелницата е най-лошото. Съучениците ни ходеха на ски или на екскурзии в Египет, Русия и Гърция, а ние бяхме затворени тук, с плъховете и паяжините, без топла вода, душ и вана. Зиме духаше вятър, а през лятото растителността избуяваше като в джунгла и навсякъде гъмжеше от оси, мухи, комари и други буболечки. Толкова са шумни, че не чуваш птиците — с изключение на ранните утрини, когато ни събуждаха преди зазоряване, като вряскаха и се биеха.
Татко и мама плуват в езерото, когато няма рибари, но водата е толкова мътна, че не се вижда дори на петнайсет сантиметра под повърхността. Аз дори не потапям крака. Вероятно е пълно със змии.
Почти всеки ден или вали, или е облачно, така че е изключено да хванеш тен. През септември се връщаме в училище и всички имат великолепен тен, а аз — малко по-тъмна кожа и огромни лунички. По-добре да заспивам. Няма полза от тези размисли. Никой не е окачил чорапи на камината. Какво ли ще стане, ако сляза в дневната и окача чорапа си на полицата? Дали някой ще забележи? Не, страхувам се да сляза по стълбите сама по това време на нощта.
Другото, което забравихме, е супата от камъчета. Всяка Коледа татко държи да сготвим супа от камъчета.
В Германия, където по-рано карахме Коледа, той запалваше огън. После, когато купиха мелницата, правеше огнище точно пред вратата, до бента, където се предполагаше, че ще спрат Дядо Коледа и елените.
Всеки слагаше по няколко камъчета, отговарящи на броя на годините му. Когато бяхме в Германия, това ми харесваше, но не и тук. Претърсвахме цялата околност, за да намерим подходящи камъчета, после ги измивахме. Татко ги преглеждаше едно по едно, сякаш изучаваше диаманти, сетне ги пускахме в тенджерата, а той произнасяше някакви вълшебни думи.