Никак не ми се ходеше в хижата днес следобед. Имам толкова много лоши спомени от онова място. Всеки път, когато отида там, си припомням цялата лудост. Деби наистина беше малко откачена, но не подозирах, че е толкова зле, за да сложи край на живота си. Господи, колко се уплаших. Беше глътнала десетина таблетки успокоително, докато съм събирал дърва край дъскорезницата. Когато се върнах, Деби беше в кома. Удрях й плесници и я обливах със студена вода, но тя се свличаше на земята. Натърках устата й със сапун, за да повърне. Тупах я по гърба, влачих я из гората и я карах да тича, а тя плачеше. Страхувах се, че ще умре. Селяните не разбират тези неща. Морван не е Венеция, Калифорния или Пало Алто. Тук всичко е примитивно.
Когато най-после се уверих, че Деби е добре, аз я заведох обратно в хижата. Постройката още не беше завършена и подът бе покрит с дъски само наполовина. Завих я в един спален чувал, сетне надух гумения дюшек и го пъхнах под нея. Разгърнах и своя спален чувал, метнах го върху двама ни и я притиснах до себе си. Тя спря да плаче, но продължи да трепери — толкова силно, че тресеше и мен.
Тогава разбрах, че това не й е за пръв път. Цяла нощ я държах в прегръдките си, а на сутринта й казах, че ще я заведа в Париж и ще се обадя на родителите й. Не можех да поема отговорността. Освен това, по някакъв странен и натрапчив начин съзнавах, че Деби не е подходяща за мен. Тя обичаше да рискува. Катереше се на най-опасните места по скелето и се преструваше, че лети. Винаги вършеше шантави неща — търкаляше се надолу по хълма, като се смееше и пищеше. Часове наред правеше глинени фигурки и съдини.
Знам, че е много по-умна от мен, но Деби не разсъждава трезво. Не иска да води обикновен живот — както и аз, между другото. Съзнавах, че ако бях живял твърде дълго с нея, чувствата ми щяха да бъдат наранени.
Ето защо, в представите ми хижата е свързана с нещо зловещо. Деби замина, а аз довърших пода, направих врата и веранда и я заключих. След случилото се там, не можех да прекарам сам нито една нощ, а оттогава минаха почти пет години. Онова лято с Женевиев беше хубаво. Тя сякаш премахна проклятието от къщата и прогони злите духове.
Но трябва да призная, че танците и коледните песни със семейството бяха страхотни. Ники е малко като Деби — отдава се на нещо изцяло и безразсъдно. Може би това наричат артистична или творческа натура. Ала Ники се възползва от дарбата си — прави скулптури. Понякога е груба, но не мисля, че е причинявала болка някому и по характерния за нея начин обича така, както живее.
Чудя се какво я измъчва. Вероятно има неприятности с приятеля си или нещо подобно. Тя е от онези жени, които се увличат от женени мъже на възрастта на татко, защото й се виждат интересни. Но едва ли би имала нещо общо с мъж като татко, защото той е ексцентричен, а тя не понася такива хора. Ала ако е срещнала някой свестен тип, на който всичко му е на мястото, Ники би могла да налапа въдицата. Надявам се, че не е така.
Женевиев се е обърнала с гръб към мен. Изглежда най-после е заспала. Имах чувството, че никога няма да спре да плаче. Ако родителите имат представа колко е трудно за децата, макар да са пораснали, много щяха да се замислят дали да се разведат. Е, освен ако случаят не е изключителен.
Пред тях Женевиев се държи така, сякаш нищо не е станало. Не иска да взима ничия страна, нито да бъде с тях, когато започнат да се карат. Но когато е с мен, тя дава воля на чувствата си. Казва, че никога няма да разбере какво се е случило. Бракът на родителите й бил толкова стабилен — такъв, какъвто би трябвало да бъде. А може би само й се е струвало така, защото е била твърде млада. Или наистина е настъпила промяна, както твърдят те. Доколкото разбирам от думите на Женевиев, майка й се увлякла по еманципацията на жените. Имала чувството, че Морис, бащата на Женевиев, е надменен и се държи с нея като с малко момиче. Казала на Женевиев, че той имал нещо като „синдрома на гуруто“ — обичал и разбирал всички и ги поучавал как да живеят.
Е, Морис наистина е до известна степен такъв. Има брада и чудесна усмивка. Предразполага хората да разговарят с него и ги изслушва. Но какво лошо има в това? Една жена би трябвало да се радва, че има интересен съпруг, а не дръвник. Но Валънтайн се увлякла по едно старо гадже, с когото се срещала, преди да се запознае с Морис. Станала му любовница. Всичко беше толкова глупаво. Казала на Морис. Той имал желание да се примири за известно време с връзката й, но после Валънтайн поискала развод. Имала намерение да изживее детската си мечта. Подобно на повечето французи, майката на Женевиев е ужасно наивна. Истинска романтичка.