— Научиш ли се да живееш в ателието на един скулптор, без да го смущаваш, значи си научила много. Не съм Чарлс Мансън, а само един обикновен любител на секса сред природата, но те предупреждавам, че ако се мотаеш край мен с онези хубави щръкнали гърди, непременно ще си го изпросиш. Ако това не ти харесва, по-добре се върни в „Ла Джола“ и остани там.
Той минава покрай мен и се отправя към вратата, за да започне работа върху мечката си. Заставам пред него и разкъсвам потната си фланелка. Воня, но не повече от него.
— Мисля, че ще се оправя.
И той започва да ме оправя. Ето, така започна всичко. Няма да повярвате, но в разгара на най-страхотното чукане, което ми се е случвало, Спайк става, взима едно от онези германски канчета и гол-голеничък отива да поръси с вода мечката.
Върнах колата на Ейми Лу, взех си багажа, отидох в административния отдел и им казах, че напускам. Трябваше да се срещна с педагог-консултант, за да обясня защо. Съчиних някакви лъжи, че семейството ми във Франция се нуждае от мен.
Изтеглих от банката всичките си пари — изпратените от мама и татко и спечелените миналото лято, когато работих като сервитьорка. Общо две хиляди долара. Поисках ги в банкноти от двайсет. После помолих Ейми Лу да ме закара до онова място на магистралата, откъдето поех пеша. Носех много лични вещи, но ги скрих в един храст на около петдесет метра от шосето. Можех да се върна да ги взема по някое време или Спайк да ме закара. Метнах каквото можах на гърба си и тръгнах. Ейми беше убедена, че съм откачила. Предполагам, че наистина беше така.
Положението беше лошо — точно както той го описа. Денем беше горещо, а нощем — студено. Макар че добре изтупах онзи мръсен дунапрен, вонята на пот остана. Готвех в една тенджерка над огъня в дъното на ателието. Опитах всички комбинации от ориз, соя и сорго, които можах да измисля. Спайк нямаше дори сол, пипер и кафе.
Той пикае където му падне. Понякога дори не прекъсва работата си, а просто го изважда и поръсва камъка. Казва, че урината придавала индивидуалност на скулптурата. Така е, но вони ужасно. Според Спайк, когато си живял твърде дълго в пустинята, фактът, че тялото ти все още отделя течности, е истинско чудо, нещо, на което трябва да се радваш.
Аз отивах някъде встрани, когато ходех по нужда. Но постепенно свикнах да не ми пука, особено нощем, под онова невероятно небе.
Спайк върши своя дял от домакинската работа — цепи дърва и пали огъня. Пере и дрехите. Прави го, като ги слага в една циментова вдлъбнатина, която е изкопал в дъното на жилището си и ги тъпче с крака. Големият проблем е водата. Той твърди, че по този начин изразходва най-малко вода. Сетне простира прането върху храстите. Дрехите съхнат на слънцето и ухаят на чисто.
Всъщност няма много неща за пране. Спайк има три чифта от онези страхотни срязани джинси „Ливайс“, които е купил от Армията на спасението. Не носи бельо. Аз имам бельо, джинси и няколко фланелки. Денем става толкова горещо, че се събличам до кръста. Разхлаждам се и дори зърната на гърдите ми започват да почерняват от слънцето. Търкаме чиниите, тенджерите и тиганите с пясък.
Не се любим често. Спайк се държи като обсебен. Често заспива в три-четири сутринта, сред отломките, които е дялал в продължение на десет-дванайсет часа. Понякога го довличам до леглото, но друг път той е като труп и не мога да го помръдна.
Не разбирам какво се опитва да направи, защото не говори много.
Показва ми как да си служа с дървения чук и как да остря длетото. Донася няколко големи камъка, тежащи по петдесетина килограма и ме кара да ги обработвам. Когато за пръв път отиваме в града, аз си купувам ръкавици, защото ръцете ми са изранени. Ала не виждам раните да заздравяват. След всичките тези години Спайк има ужасно груби ръце — сякаш е водил юмручен бой на живот и смърт.
Установих, че боравенето с камъка донякъде прилича на юмручна схватка — поне както аз си я представям. След известно време човек загубва всякакво чувство за време и болка. Единственото ти желание е да се пребориш с проклетия камък и да го превърнеш в онова, което искаш. Въпрос на надмощие.
Стоя при Спайк пет месеца. Разбирам, че никога няма да стана добър скулптор. Тъпотиите, които ни преподаваха в „Ла Джола“, бяха ужасни, но за съжаление, аз мога да правя само това.
Спайк проявява деликатност по въпроса, но аз знам, че нямам талант. Е, бележа напредък, но някак не мога да работя в три измерения. А Спайк сякаш се е слял с камъка.