Момчетата говорят за момичета — как ги опипвали в храстите и коя им позволила да направят оная работа. Предполагам, че и момичетата говорят за момчета — кой има най-големи мускули или най-дълъг пенис. Знам ли?
Другото, за което говорят, са онези безумни хватки от карате или джудо. Вървят и се блъскат, но и това не е игра — само се преструват на големи, и то на смахнати. Никой не се смее. Правят го, само когато се подиграват на някого.
Пък и момичетата не мислят за нищо друго, освен как изглеждат и с кого имат среща да ходят на танци или на кино. Много бих искал да познавам някое сериозно момиче, с което да мога да разговарям. Половината удоволствие от четенето е да споделяш с някого какво си прочел. Единственият човек, с когото разговарям за книги, е татко, но и той вече не чете. Романите на мама не ме интересуват. Във всичките се разказва за някое хубаво бедно момиче, което се омъжва за богат земевладелец или за проповедник.
Татко не иска да прочете повечето книги, които аз харесвам — за войната или нещо подобно. Най-много да прегледа някоя научна фантастика, и то, ако е от автор, когото той смята за добър — Хайнлайн, Кларк или Азимов. Много скоро изобщо няма да има с кого да разговарям.
Хората изглежда забравят как да се забавляват, когато навършат тринайсет години. Започват да си съперничат или просто се перчат. Дори Майк. Понякога двамата играехме, но сега той е непрекъснато с Женевиев. Станал е сериозен като останалите. Рядко се смее, за разлика от преди. Доставяше ми удоволствие само да го слушам как се смее.
Не си спомням Пег или Ники някога да са се смяли. Правят го така, сякаш са актриси в някаква пиеса и репликата им изисква да се смеят — насила и продължително. Чудя се дали наистина е толкова ужасно, колкото ми се струва.
Искам да живея в тази къща. Ще стоя тук и ще ги оставя да се грижат за мен, докато порасна достатъчно и завърша висше образование или нещо такова, за да печеля пари. После, когато татко и мама остареят, аз ще се грижа за тях. Сделката ми се вижда справедлива. Не искам да бъда баща. Няма да издържа. Дори проклетият дребен Сет ме влудява. Малките деца са шумни и не разбират, че понякога човек иска да остане сам, за да размишлява или да чете.
Ще порасна, ще бъда висок около метър и деветдесет и никой няма да ме блъска. Ще си пусна хубава черна брада и ще продължа да нося очила. Обичам очилата си, зад тях се чувствам в безопасност. С тях и с брадата всъщност ще бъда невидим. Може би ще приличам на президента Линкълн, само дето няма да стана президент на нищо друго, освен на себе си.
Но ако искам да бъда напълно сериозен, бих бил щастлив да прекарам живота си тук, в мелницата — сред купчините сухи вършини за огъня, обикновената храна и книгите. Това отговаря на представата ми за идеален живот. Дълго ще се разхождам и ще ловувам на хълма. Ще правя самолетчета и ще ги пускам в небето, а един ден може да си купя истински свръхлек хидроплан и да кръжа над езерото.
Не искам да ходя никъде, но би било хубаво да гледам отвисоко, сякаш съм ястреб и да виждам цялата долина. Но от друга страна, за да го направя, може и да се качвам пеша на хълма.
Е, Бъдни вечер е, но аз нямам чувството, че е празник. Може би следващата Коледа ще е по-весела. Не искам и да си помислям, че отсега-нататък всички Коледи ще бъдат такива. Не, няма да го допуснем. Ще ги направим хубави както предишните.
VI
Шест гъски снасят яйца
Събуждам се, преди да отворя очи. Лежа, без да знам кой съм и къде се намирам. Наистина ли съм на петдесет и две, женен от трийсет години, баща на четири деца и преподавател по философия в една чужда страна? Или съм седемгодишно дете и всичко останало е сън?
Раздвижвам се, опипвам тялото си и проверявам — и едното, и другото може да са истина. Отварям очи, но това пак не доказва нищо. Може би е сън, както и всичко, което следва.
Отново усещам световъртеж. Де да можех да се убедя, че има нещо реално. Поемам по утъпкания път и се озовавам пред Бога.
Преди около хиляда години в доказателството си за Божието съществуване Анселм Кентърбърийски характеризира Господ като „същество, по-съвършено от което не можем да си представим“. Същевременно се предполага, че Господ е неизменяем, невеществен, безграничен, безвременен и безусловен. А онова, което ние знаем, възприемаме и преживяваме, е променливо, веществено, пределно, временно и условно. Но Бог е всичко. Космосът. Нещо повече, Той е несравним. Бог не е нито причината, нито следствието, а в същото време е по-висшият във вселената. „По-висш“ намеква за сравнение, нали? Твърде съм тъп, за да бъда онтолог. Извинявай, Анселм. Но наистина вярвам в съществуването на Бог или на някакви непознати за мен сили. Вярата ми се основава на нещо толкова лично, че не мога да го споделя.