Двамата с Майк сме прекарали много студени утрини на долния етаж, с бутилка с газ, дълъг маркуч и кибритени клечки, за да подгряваме медните тръби там, където водата извира от земята, минава по външната стена и отива в мазето и после нагоре, към мивката, опитвайки се да разтопим проклетия лед. Започне ли да се пука, ледът пращи и това е най-хубавата музика за мен. Пускам още вода. Изливам малката тенджера, в която се отича водата от спуканото казанче зад тоалетната чиния. Вероятно заради него водата не замръзва.
Сега идва ред на най-трудното — да сляза в мазето и да донеса подаръците, които съм скрил. Надявам се, че никой не е претърсвал мелничния механизъм, макар че подаръците не са нещо особено. Успях да запазя в тайна поне формата за печене на вафли. Лорета се престори, че не забелязва миксера „Молине“, но сигурно го е видяла, докато чакахме на опашката в „Карфур“. Тя е роден Шерлок Холмс.
Купил съм й и шишенце „Екюсион“. Един приятел го взе от безмитния магазин в Париж, но тя сигурно знае и за това. Няма начин. Всяка Коледа й подарявам един и същ парфюм. Това е наша традиция.
Мога да отворя шишенцето и да усетя уханието на Лорета — на орлови нокти, което ми напомня за лято, паркетин и коледни курабии и ме връща в детството.
За Майк не съм купил нищо. Мога да му дам видеоиграта „Бойни кораби“, която взех за Бен. Знам, че Бен обича да я играе. Майк също я играеше, когато беше по-малък. Но е ужасно детинска за един двайсет и пет годишен мъж, дори за петнайсет годишно момче. Ала какво друго да му подаря? Той наистина ни изненада.
И какво ще остане за Бен? Ще получи пушка, но вече я видя. Мога да му дам мотоциклета си. Скоро ще бъде достатъчно голям, за да го кара законно, но и без това тук няма кой да го спре. Въпросът е, че той никога не е проявявал интерес към мотоциклетите, нито дори към велосипедите. Понякога го возя, но за него това е само начин за придвижване от едно място на друго. Не изпитва никаква тръпка.
Тихо спускам капака над главата си. Тук долу е повече от студено и толкова влажно, че въздухът пронизва белите ми дробове. Водата, която е изтекла под вратата и стената, е замръзнала. Не си спомням това да се е случвало преди. Тази Коледа сигурно е най-мразовитата от всички досегашни. Трябва да преместя горе виното и безалкохолните напитки, преди шишетата да са се пръснали от леда.
Осъзнавам, че не съм поглеждал навън, за да проверя дали още вали сняг. Надничам през прозореца на мазето. Не виждам почти нищо заради останалите от лятото паяжини. В трескавото си почистване съм забравил да измия този прозорец.
Избърсвам стъклото. Да, снежната покривка е около трийсет сантиметра, но вече не вали. Стоя на ледения гранитен под, взирам се навън и треперя. Обзема ме някакво странно вълнение — все едно умирам. Успокояващо е. Не ме плаши и само за миг изпитвам чувството, че се отдалечавам от всичко.
Трудно ми е да се отдръпна от прозореца.
Внимателно се качвам на мелничарската фуния и отстъпвам назад по гигантските зъбчати колела, които преди години са движили воденичните камъни. Подаръците са там. Върху тях е паднал малко сняг. Взимам ги.
Не сме купили нищо и за момичетата. Само онези портрети, които поръчахме. Това беше най-доброто, което можахме да измислим. Лор написа поздравленията. Двамата се подписахме и сложихме вътре по двайсет долара — парите, които преди две години ни останаха от последното пътуване до Щатите.
Идеята за портретите ми харесва. Ще ги рисува Жо, един дългогодишен мой приятел. Момичетата го познават и обичат. За тях ще бъде приятно преживяване да седят в уютното му ателие и да разговарят с него, докато ги рисува. Жо е интересен събеседник.
Едно от нещата, които ме изумяват у него, е колко много обича хората. При това, такива, каквито са. В същото време, макар да звучи парадоксално, той ги обича и такива, каквито биха могли да бъдат. На всичко гледа с любов и вярва на онова, което вижда. Отнася се така не само с хората, но и с пейзажите и натюрмортите. Влага себе си и своята вяра във всяка картина и я превръща в реалност. Погледна ли някоя от творбите му, аз имам чувството, че въртележката на живота сякаш е спряла и за пръв път виждам ясно и спокойно.
Пъхам подаръците под мишница и забързвам нагоре. Вдигам капака и топлината ме лъхва като дъха на самия живот. Миризмите на горящи дърва и на топли камъни са се слели в нещо неповторимо.