Задрасквам името на играта „Бойни кораби“ и пиша „За Майк“. Надявам се, че Лорета има някакъв допълнителен подарък за мен. Всяка година ме изненадва с нещо специално. Всъщност, прави го всеки ден. Тя е непредсказуема. И най-странното е, че никой не забелязва тази нейна особеност.
Стоплям ръце над огъня. Пламъците са буйни. Използвам една скиорска щека вместо ръжен, за да разбутам дървата. И в същия миг забелязвам чорапите. Как не съм ги видял досега? Може би не са били там. Не мога да повярвам на очите си!
Окачени са от единия до другия край на полицата на камината, а огънят хвърля червеникави отблясъци върху тях. Огромни са и плетени на ръка. На всеки е избродирано име. Има чорап дори за Майк. И за Женевиев! Вторачвам се и не мога да го проумея. Сякаш са се появили от нищото.
Радвам се като дете. Наистина ще бъде Коледа. Чорапите ще компенсират всичко. Стоя там и сияя. Огънят и вълшебните отблясъци по чорапите ме карат да затая дъх. Обръщам се и поглеждам часовника си, който е на кухненския бюфет. Седем и седем минути. Утрото на Коледа!
Знам, че няма да заспя, но отново се вмъквам в леглото и чакам да се зазори. Наистина съм взел най-подходящата за мен жена. Как е възможно да съм бил толкова умен на младини? И как е успяла да направи онзи номер с чорапите след всичко, което става в живота й? Може би е поръчала да й ги изпратят по пощата от Париж до мадам Калве и после ги донесла тук, докато сме били на вечеринката. Кой ли ги е изплел? Вероятно мадам Сибела, италианката, която живее над нас в Париж. Тя вечно плете нещо. Веднъж Лор я помоли да изплете чорапи за нея и за Сет.
Господи, каква страхотна идея. Чудя се какво ли е сложила в тях. Наистина имам чувството, че съм дете, очакващо коледното утро. Толкова съм развълнуван, че е изключено да заспя.
Мисля пак да стана, да запаля свещичките на елхата и да открия празника с моята шумна и малко изопачена версия на „Радост за света“. Но Бен спи дълбоко, пък и снощи всички стояха до късно. Можем още да полежим.
Внимателно се обръщам и се сгушвам до Лор. Тя мънка нещо в съня си. Иска ми се да я събудя и да отпразнувам с нея чудото, което е сътворила, но няма да е честно, затова само я притискам до себе си и я целувам по рамото през памучната нощница.
Тъкмо се унасям, когато будилникът на Бен започва да писука. Нагласил го е за седем и двайсет и пет — времето, по което става да ходи на училище в Париж. Винаги го чувам. Нашият радио-часовник звъни пет минути след неговия. Ала никога не събужда Бен. И този път е същото. Вслушвам се в звуците и както обикновено, отброявам трийсет секунди, докато спре.
Обръщам глава и поглеждам през прозорчето на капандурата. Топлината отвътре стопява снега по стъклото. Това вероятно е ужасно разхищение на топлина, но пък в стаята е светло. Стените са толкова дебели, че през другите прозорци не влиза много светлина. Небето е още тъмно. Цветът му е тъмносив като на олово. Съзирам дори клоните на брезата, които са надвиснали над покрива на мелницата.
Осъзнавам, че съм затаил дъх и очаквам да чуя тропота на еленови копита и наистина долавям нещо. Мисля, че това е само ледът, който се пука под тежестта на снега върху плочите.
Обикновено не се излежавам, след като съм се събудил. Тогава ме обземат най-потискащите мисли — за празнотата, безмислеността и небитието. В известен смисъл това са моите оръдия на труда и аз мога да боравя с тях по абстрактен начин, но не и в едно ранно зимно утро.
Ала днес нямам проблеми. Аз съм доволен и щастлив — сгушил съм се до съпругата си и усещам топлината, жизнеността й и уханието на познатия парфюм. Завладян съм от загадъчността и чудото на самия живот.
На горния етаж някое от момичетата се размърдва. Вслушвам се в звуците, опитвайки се да разбера дали е станала, за да използва преносимото биде.
После чувам мотоциклета. Сигурно са Майк и Женевиев. Трябва да е луд, за да кара в този сняг, но инак го бива. Надигам се и заставам на колене. Отново целувам нежно рамото на Лор и я разтърсвам.
— Майк пристига, Лор. Мисля, че е време да празнуваме Коледа. Чорапите са много красиви. Не мога да си представя по-хубава коледна изненада. Ще запаля свещите.
Тя ме поглежда. Очите й са още замъглени от съня, но съсредоточени. Усмихва се, придърпва главата ми към себе си и леко ме целува със стиснати устни.
— Весела Коледа, Уил. Какви чорапи? Би ли стоплил малко вода за миене?