— Много си красива, Маги. Развеселяваш мрачното и студено коледно утро.
Чакам я да забележи чорапите. Тя се приближава до умивалника и се взира в огледалото. Бен е отворил очи. Ако не беше това движение, човек не би разбрал, че се е събудил. Бавно протяга ръка, взима очилата си и се вторачва в часовника с калкулатор.
— Коледа ли е вече?
Маги отива при него. Завързала е косите си с меко парче червен вълнен плат. Отива й и подхожда на чорапите. Навежда се над Бен и импулсивно и нервно го целува. Той е уязвим и безпомощен.
— Разбира се, глупчо. Какво мислиш, че е?
Чувам, че долу Майк отваря вратата и тропа по стъпалата. Бутва с глава капака и го вдига. Сложил си е червено-оранжево мотористко яке и черна вълнена шапка на оранжеви ивици. Сигурно ги е взел назаем от Морис.
Лицето му е по-червено и от дрехите. Метнал е някакъв сак на рамо и прилича на Дядо Коледа от Ангелите на Ада.
— Весела Коледа на всички. Къде е мама? А Ники?
От горния етаж се разнася неясен и сънен глас.
— В леглото съм, Майк. Там, където би трябвало да е всеки разумен човек. Защо сте станали, преди слънцето да се е показало над хълма? Трябва да сте откачили.
Майк сваля шапката и якето си и ги окачва до вратата.
— Нали знаеш, че това е семейна коледна традиция, Ники. Винаги ставаме рано. Никога не се излежаваме, докато слънцето изгрее. Може да пропуснем Дядо Коледа. Трябва да спазваме обичаите.
Господи, колко е прав Майк! През последните двайсет и пет години, дълго преди да се зазори, ту единият, ту другият скачаше от леглото и питаше дали се е съмнало. Когато бяха малки, това започваше още в единайсет часа на Бъдни вечер.
Предполагам, че във всяко семейство е така, но в нашето винаги всичко се преувеличава. Чуваме, че Ники става.
— Добре. Идвам. Между другото, колко е часът? Пет сутринта?
Бен седи на ръба на леглото си. Отново поглежда часовника.
— Сега е точно седем и трийсет и четири. Може да се каже, че е Коледа сутринта.
Той провесва крака от леглото и нахлузва огромните си чехли. Взима дрехите си и тръгва към студената тоалетна. Преди да влезе или да успея да го спра, той вижда чорапите и се вторачва в тях.
— Божичко, Дядо Коледа наистина е идвал. Погледнете какви гигантски чорапи. И са пълни догоре.
Бях започнал да мисля, че никой няма да ги забележи, но не казвах нищо. Чаках Лор. Тя би трябвало да е тук, за да се наслади на удоволствието от труда си.
Майк и Маги също гледат чорапите. Стъписани са. Устата им са отворени. В същия миг Лор открехва вратата на хамбара. В очите й още има сълзи.
Застава на стъпалата, а Майк и Маги едновременно се приближават до чорапите.
Ники слиза по стълбата на плевника. Обула е памучния си клин и притиска няколко пакета до гърдите си. С другата ръка се държи за стълбата. Стига до най-долното стъпало и също се вторачва в чорапите.
— Боже мой! Какво се е случило? Откъде се взеха тези неща?
Силният й писклив глас е в пълен контраст със святото благоговение на другите деца. Говори така, сякаш декламира реплики от гимназиална пиеса. Върви с наведена глава. За нея разстоянието е огромно.
Лорета още стои на трите стъпала пред банята и пристяга колана на халата си.
— Господи, колко е хубаво! Чудесно е, че всички са у дома за Коледа. Ще се опитам да запомня тази сцена до края на живота си. Погледнете чорапите. Баща ви е направил най-вълшебния коледен подарък, който можете да си представите.
В стаята настъпва тишина. Само огънят пращи. Никол — превита на две и с разрошени коси — бавно и тихо оставя подаръците под елхата, сетне протяга ръка и докосва чорапа, на който е избродирано нейното име.
— Как го направи, татко? Знам, че не можеш да плетеш. Веднъж се опитах да те науча. Спомняш ли си? Кой ги изплете? Вярно, че обичаш да се правиш на невидим и си дяволски потаен, но как успя да го сториш? Чудесни са.
Мисля, че това продължава прекалено дълго. Наистина не разбирам какво се опитва да постигне Лорета.
— Чакайте малко. Нито съм изплел чорапите, нито съм ги напълнил. Имаш право, Ники, такова нещо е непосилно за мен. Бих искал да съм аз. Да бях имал нужното въображение или да се бях сетил. Но не е така. Замислете се, деца. Кой ви напомня всяка Коледа да окачвате чорапите си над камината?
Млъквам и оглеждам всички, после се вторачвам в Лорета, която продължава да стои на стъпалата.