— Тази година е Мадам Коледа. Не съм аз. Тя се преструва дори пред мен. Слез, Мадам Коледа и приеми нашия поклон. Това е най-удивителната изненада, която си ни поднасяла. Хайде, признай си.
Всички — дори Бен — започваме да ръкопляскаме. Учуден съм, че забелязвам сълзи в очите му. Мисля, че той не съзнава за присъствието им. Майк подава ръка на Лор, за да й помогне да слезе по стъпалата.
— Ура за истинския Дядо Коледа!
Маги също протяга ръце към Лорета.
— Трябваше да се досетя. Мамо, този път се престара. Двамата с татко ни разглезихте твърде много, но това надминава всичко.
Бен намества очилата си с палец. Още държи дрехите си в ръце.
— Да, благодаря, мамо. Но все пак ми се иска да беше Дядо Коледа. Нямаше ли да е страхотно?
Никол го поглежда, слага ръце на кръста си и поклаща глава.
— Господи, Бен, наистина си много глупав.
Лорета продължава да стои на стъпалата. Не поема ръката на Майк. Впила е юмруци в хълбоците си и стои с разкрачени крака — нещо нетипично за нея. Лор обикновено заема благоприлични пози. Застане ли така, очаквай неприятности. Какво ли ще бъде този път?
— Достатъчно, Уил! Прекаляваш. Наистина, забавно е да се правиш на Дядо Коледа и тъй нататък, но ти нямаш мярка. Всяка година излизаш на снега, ядеш моркови и ги плюеш наоколо. После тропаш тук, вътре с ботуши и с онези еленови копита, които издяла от дърво и държиш в хамбара. Една година си купи широк черен кожен колан и го остави на масата, след като се натъпка с оставените за Дядо Коледа курабии и мляко. Ако ядеше и пиеше колкото теб, истинският Дядо Коледа нямаше да може да се провира в комините.
На светлината на свещите сцената прилича на театрално представление. Червеният й халат блести с отразена светлина като костюм на истински Дядо Коледа. Протягам ръка да й помогна да слезе.
— Стига, Лор. Престани да се опитваш да ме победиш на собствената ми игра. Тук аз съм въображението и специалистът по нереалността. Децата пораснаха, дори аз. Само искаме да ти благодарим. Всичко, което направи, е твърде прекрасно, за да мине така, сякаш го е сторил някакъв загадъчен и митичен Дядо Коледа. Стига толкова.
Лорета се обляга на вратата и не поема ръката ми.
— Уил, това е много обезпокояващо. Как може да си толкова безчувствен? Не разбираш ли какво изпитвам? Децата мислят, че изненадата е моя, а не е така. Освен това се чувствам глупаво и не като истинска майка. Може би една истинска майка би направила това, но ти много добре знаеш, че не умея да плета. Слушайте, искам да ви задам един въпрос.
Чакаме. В очите й отново бликват сълзи, но този път различни — на гняв и в същото време на тъга.
— Лъгала ли съм ви някога?
— Не, Лор.
— Добре. Сега ви казвам, че не съм изплела онези чорапи, нито съм поръчвала на някой да ги изплете. Не съм купила онова, което е в тях. Нямам абсолютно нищо общо с тази история и ти го знаеш. Бих искала да си признаеш, преди да си развалил всичко с глупавото си държание.
Тя поема ръката ми, слиза и се отпуска в прегръдките ми. Децата мълчат.
Бен пръв нарушава тишината. Навежда се и разбутва дървата в огъня.
— Тогава трябва да е Дядо Коледа. Честно казано, да казваш на децата си, че Дядо Коледа не съществува, е една жестока шега, която родителите измислят, за да ни накарат да пораснем. Също както ни заставят да ходим на училище, без да се интересуват дали искаме или не, да мием зъбите си, да изрязваме ноктите си, да се къпем, да взимаме уроци по пиано, плуване, тенис и езда, да мълчим и да не тичаме — всичко, което принуждава детето да не се държи като човешко същество и го превръща във възрастен.
Произнесъл монотонно този монолог, Бен сграбчва дрехите си и тръгва към тоалетната. Аз се навеждам и издърпвам шнура на електрическия нагревател.
— Включи печката там, Бен, инак ще измръзнеш. Навън е най-малко минус десет градуса.
— Няма ми нищо. Усещам студа, само когато искам.
Той отваря вратата и излиза. Сега е ред на Никол да сложи ръце на кръста и да вирне глава.
— Странно хлапе. Как е възможно да не чувстваш студа? Мисля, че то е по-зле и от теб, татко. Няма представа кое е реално. Но аз имам и тук ми е студено. Някой да се размърда и да ми направи място до огъня.
Сгъвам походното легло на Бен и прибирам дюшека под стълбите. Чудя се кое от децата е поднесло тази чудесна коледна изненада с чорапите. Лор не би ме излъгала — поне за такова нещо.