— Хей, татко, това не е елха, а някакво клонче.
Бързам да го успокоя, че съм открил няколко великолепни дръвчета в гората, близо до хижата на Майк. Филип ми каза, че този участък е собственост на мосю Буден и че вероятно ще успея да се споразумея с него да ни отсече една елха. В замяна ще получи разрешение да пасе магарето си Пом Пом на нашата ливада, когато отсъстваме. Да платим на някого да ни отсече елха посред бял ден няма нищо общо с усещането, което изпитваме при нощните набези за коледно дръвче, ала все пак този вариант е за предпочитане пред жалкото подобие на елха, привързано към покрива на колата ни.
Когато се озоваваме в центъра на Невер, часът е два следобед и уличното движение е убийствено. Случайно забелязваме автомобил, шофиран от някаква жена, с две деца на задната седалка, който освобождава място за паркиране на еднопосочната уличка зад пощата. Само че ние не можем да влезем от тази страна. Кавалерски пропускам дамата, сетне бързо подкарвам на заден ход по тясната уличка, като се старая да не ударя някоя от колите, паркирани почти една до друга. Едва ли на света има по-бездарен човек от мен, що се отнася до управляването на автомобил на заден ход. Мисля си, че за това се изисква специален талант като на жонгльорите и на въжеиграчите и че не го притежавам. Някои хора са способни да паркират на заден ход за секунди, като използват само огледалото за обратно виждане. А пък аз трябва да се извърна почти напълно и да гледам назад, при това не всеки път се справям със сложната задача.
Лорета е коленичила на седалката; бърше задното стъкло и се опитва да ме насочва със спокоен глас, за да не ме паникьоса. Бен се е сгушил на седалката до мен, сякаш всеки миг очаква върху него да полетят счупени стъкла. Карам възможно най-бързо, макар да изпитвам непоносима болка в гръбнака, защото всеки момент мястото може да бъде заето от автомобил, който е влязъл в уличката според изискванията на пътния знак. Успявам да изпреваря някакво пежо; шофьорът кисело се усмихва, изчаква, докато след четвъртия опит успявам да паркирам, сетне пежото се стрелва покрай нас. Оставаме в колата още няколко секунди, докато възстановя душевното си равновесие.
Пазаруването в Невер неизменно ми доставя удоволствие. Улиците са украсени за празника, но украсата не е крещяща и безвкусна. Липсват високоговорители, от които гърмят коледни песни. Улиците в центъра на града са затворени за превозни средства. Магазините са старомодни, в повечето от тях са запазени дървените скърцащи подове. Асансьорите представляват метални клетки, които се полюшват по време на движение и подскачат при спиране. Взимат пътници само нагоре; на слизане клиентите трябва да използват стълбите.
Тримата се разделяме, след като се уговаряме да се срещнем на паркинга в три часа. Ще тръгнем по-рано с надеждата да се приберем преди падането на мрака. По това време на годината и особено когато е облачно, в пет вече е тъмно като през нощта. В един магазин намирам много хубав сглобяем макет на самолет „Сопуит Кемъл“, с каквито са летели пилотите през Първата световна война. Купувам и уред за печене на вафли като подарък за цялото семейство, както и електронна игра за Бен. Ще оставим уреда в мелницата, където разполагаме с повече време за приготвяне на закуската. Откривам фотоапарат „Полароид“, с който Лор не ще има проблеми, макар да й липсват технически познания, купувам и две ролки филм. Не пропускам да взема свещници и свещи за елхата.
Уговорил съм с един приятел-художник, който живее в Париж — да нарисува портрети на момичетата. Знам, че го бива, те са на възраст, когато чертите им едва ли ще се променят, а пък парите ще бъдат добре дошли за приятеля ми; накратко — с един куршум три заека.
Откакто момичетата пораснаха, все не успявам да им поднеса подарък, който да им хареса. Купуването на дрехи се оказа пълен провал; Маги все още потръпва при спомена за оранжевия дъждобран, който й подарих за петнайсетия рожден ден, а Никол изобщо не благоволи да обуе високите до коляно ботуши, с които се опитвах да я зарадвам на Коледа, когато беше четиринайсетгодишна. Очевидно те се сблъскват със същия проблем при избора на подарък за мен. Мразя да ми купуват каквито и да било, всъщност не ми хрумва за нещо, което бих искал да притежавам; поне не за нещо, което те могат да си позволят. Никой не може да купи времето, любовта и разбирателството. Те са прекалено крехки, трудни за транспортиране.
Срещаме се до колата. Дори Бен е направил покупки и в таратайката почти не остава място както преди три дни, когато я бях натоварил с багажа от Париж. Лорета се настанява на задната седалка, а ние струпваме пакетите в скута й и около нея; дългите крака на Бен не му позволяват да седи отзад, а Лор се страхува да пътува на „мястото на самоубиеца“.