— Доста странно — поклати глава инспектор Къри.
— След вечеря Гулбрандсен отиде да напише писмо на доктор Голбрайт. Застреляли са го, когато го е пишел.
— Откъде знаете?
Луис отговори спокойно:
— Аз го взех от машината. Ето го.
Той извади от джоба на сакото си сгънат лист и го подаде на инспектора.
— Не трябваше да пипате каквото и да било — каза Къри рязко.
— Не съм пипал нищо друго. Знам, че това, което съм направил, във вашите очи изглежда непростимо, но имаше много сериозна причина. Бях сигурен, че жена ми ще поиска да влезе в стаята, и се боях, че може да го прочете. Признавам вината си, но не съжалявам за постъпката си. Готов съм да направя всичко — абсолютно всичко, — за да спестя страданието на съпругата си.
Инспектор Къри не каза нищо повече и зачете писмото:
Скъпи доктор Голбрайт,
Моля ви, ако не ви затруднява, да дойдете в Стонигейтс колкото се може по-бързо. Възникна много сериозен проблем и не зная как да реагирам. Зная колко дълбока е привързаността ви към нашата мила Кари Луиз и колко бихте се разтревожили, ако нещо й причини страдание. Доколко трябва да й кажем? Колко можем да скрием от нея? Ето това са въпросите, на които ми е трудно да отговоря.
Казано накратко, имам причини да смятам някой бавно отравя тази мила и добра жена. За първи път се усъмних в това, когато…
Тук писмото прекъсваше.
— И когато е стигнал дотук, Кристиян Гулбрандсен е бил прострелян, така ли? — попита Къри.
— Да.
— Но защо, по дяволите, писмото е останало пишещата машина?
— Мога да си представя две причини. Първата е, че убиецът не е знаел на кого пише Гулбрандсен и за какво става дума в писмото му. Втората е, че може би не е имал време. Ако е чул, че някой приближава, се е наложило веднага да избяга, за да не го забележат.
— Значи Гулбрандсен не ви е казал кого подозира?
Последва кратка пауза и Луис Сероколд отговори:
— Не. Кристиян беше извънредно коректен човек.
— А как според вас е била давана тази отрова… арсеник, или каквото и да било друго?
— Мислих за това докато се преобличах за вечеря и ми се стори, че най-удобният начин е с някакво лекарство. Жена ми взима едно тонизиращо средство… Не допуснах да става с храната, защото всички ядем едно и също. За Карълайн не се приготвя нищо отделно. Всеки би могъл да добави арсеник в шишенце с лекарство.
— Трябва да се изследва това лекарство.
— Вече взех проба от него — кимна Луис. — Малко преди вечеря.
Той извади от чекмеджето на бюрото малко шишенце, запушено с коркова тапа, в което имаше червеникава течност.
— Съобразили сте всичко, мистър Сероколд. — Къри го изгледа с любопитство.
— Всичко трябва да се прави навреме. Попречих на съпругата си да изпие обичайната доза. Чашата все още е в големия салон. Шишенцето с оставалото лекарство е в трапезарията.
Къри се наведе напред и заговори тихо, изоставяйки официалния тон:
— Извинете ме, мистър Сероколд, но не мога да схвана защо толкова държите да скриете всичко това от жена си. Боите се, не ще се изплаши? Не е ли по-добре за нея, ако я предупредите?
— Да, да. Може би сте прав. Но ми се струва, че не разбирате… Би било трудно, ако не познавате Карълайн. Тя, инспектор Къри, е идеалист, абсолютно доверчив човек. За нея може да се каже, че не вижда злото, не чува злото, не говори за злото. За нея би било немислимо, някой да се опитва да я убие. Но трябва да отидем и по-далеч. Не става дума за „някой“. В този случай… разбирате, нали? Вероятно става дума за човек, който й е много скъп и близък…
— Значи така смятате?
— Трябва да погледнем фактите такива, каквито са. Съвсем наблизо живеят двеста осакатени личности, които често са изразявали себе си чрез жестоко и безсмислено насилие. Но никое от момчетата не може да бъде заподозряно в този случай. Това бавно отравяне би могъл да осъществи само човек, който непрекъснато е със семейството. Става дума за хората, които са в тази къща — съпругът й, дъщеря й, внучката й, съпругът на внучката й, доведеният й син, когото тя смята за свой собствен, мис Белъвър — преданата й прислужница и приятелка от много години. Всички те са й много близки и тя ги обича… И въпреки това подозрението пада върху тях. Нима наистина е така?