— Честно казано не бих предположила сериозно за мистър Сероколд. Защото виждате ли… той наистина обича жена си. Естествено би могъл да се преструва, но не мисля, че в случая е така. Той е тих, но искрен човек. Обожава Кари Луиз и съм съвсем сигурна, че не би я отровил.
— Да не говорим, че няма никакъв мотив да го прави. Тя отдавна му е прехвърлила парите си.
— Разбира се — продължи мис Марпъл, — съществуват и други причини един мъж да желае да се отърве от съпругата си. Връзка с по-млада жена например. Само че в този случай не виждам никакви признаци за това. Мистър Сероколд не се държи като човек, който има проблеми от такова естество. Боя се — в гласа й прозвуча едва ли не съжаление, — че ще трябва да отпадне.
— Жалко, нали? — Инспекторът се усмихна широко. — А и не би могъл да убие Гулбрандсен. Струва ми се, че извън всякакво съмнение едното е свързано с другото. Този, който трови мисис Сероколд, е убил Гулбрандсен, за да му попречи да разкрие истината. Значи трябва да изясним кой е имал възможност да извърши убийството снощи. И първият заподозрян, естествено, е младият Уолтър Хъд. Той се е опитал да запали лампата, заради която е изгорял бушонът, което от своя страна му е дало претекст да излезе от салона. Таблото с бушоните се намира в кухнята край вратата. Изстрелът се е чул докато не е бил при останалите. И така, заподозрян номер едно има идеална възможност да извърши престъплението.
— Ами заподозрян номер две? — попита мис Марпъл.
— Заподозрян номер две е Алекс Рестарик, който е бил сам в колата си някъде по пътя между портала и къщата, и му е отнело твърде много време, за да измине това разстояние.
— Някой друг? — Мис Марпъл се наведе напред нетърпеливо, но не забрави да добави: — Много любезно от ваша страна, че споделяте тези неща с мен.
— Не е любезност — отговори Къри. — Имам нужда от помощта ви. Когато попитахте „Някой друг?“, посочихте право в целта. Защото за това трябва да разчитам на вас. Вие сте били в салона снощи и сте могли да видите кой е излизал.
— Да, да. Би трябвало… Но дали е така? Разбирате ли… обстоятелствата…
— Искате да кажете, че сте слушали караницата в кабинета на мистър Сероколд?
Мис Марпъл кимна енергично.
— Да, да. Виждате ли, наистина бяхме уплашени. Мистър Лоусън изглеждаше… наистина… съвсем побъркан. Всички, освен мисис Сероколд, която бе напълно спокойна, се бояхме, че Едгар може да направи нещо лошо на мистър Сероколд. Крещеше най-ужасни неща… чувахме ги съвсем ясно… нямаше осветление и всъщност не забелязвах нищо друго.
— Тоест, докато се е разигравала сцената, всеки би могъл да се измъкне от салона, да мине по коридора, да застреля мистър Гулбрандсен и да се върне?
— Да, това е напълно вероятно.
— Можете ли да си спомните със сигурност дали някой изобщо не е излизал?
Мис Марпъл се замисли.
— Струва ми се, че мисис Сероколд… Защото я наблюдавах. Тя се намираше съвсем близо до вратата на кабинета и не помръдна от мястото си. Виждате ли, изненадах се, че може да запази такова спокойствие!
— Ами другите?
— Мис Белъвър… но мисля… почти сигурна съм, че напусна стаята след изстрела. Мисис Стрет? Не зная. Тя беше зад мен. Джина стоеше край далечния прозорец. Струва ми се, че остана там през цялото време, но разбира се, не мога да съм сигурна. Стивън седеше пред рояла. Когато започна караницата, той престана да свири…
— Чутият изстрел не бива да ни заблуждава — каза инспектор Къри. — Това е доста често използван трик. Фалшив изстрел, за да се обърка времето на убийството и да се заподозре друг. Ако мис Белъвър е предприела нещо подобно… струва ми се невероятно, но човек никога не може да е сигурен… би излязла от салона съвсем открито, след като е бил чут изстрелът. Не, не можем да се ръководим от него. Ориентирите са излизането на Гулбрандсен и моментът, в който мис Белъвър го е намерила мъртъв. Ще елиминираме само хората, за които сме сигурни, че не са имали възможност да излязат. Знаем, че Луис Сероколд и Едгар Лоусън са били в кабинета, а мисис Сероколд е седяла в салона. Разбира се, жалко е, че Гулбрандсен е бил убит същата вечер, в която е избухнала свадата между двамата.
— Мислите ли? — промърмори мис Марпъл.
— А вие на какво мнение сте?
— Хрумна ми, че би могло и да е нагласено така…
— Значи това е идеята ви?
— Ами всички смятат, че е странно Едгар толкова неочаквано да изпадне в криза, така да се каже. Той страда от комплекс, или както там се нарича, че не познава баща си. Решава, че е Уинстън Чърчил или Монтгомъри… при неговото състояние всеки по-известен човек би свършил работа, стига да си помисли за него. Но ако някой му е подшушнал, че Луис Сероколд е негов баща, че той го следи и преследва, че на него по право се пада да е наследникът на Стонигейтс… В лудостта си той би приел идеята, би изпаднал в гняв рано или късно би устроил снощната сцена. А какво чудесно прикритие е тя! Вниманието на всички би бил насочено върху опасната ситуация, особено ако някой предвидливо го е снабдил с револвер.