Мачо се приготви да рипне, но размисли и не помръдна. Той знаеше, че дупката на мишлето е близо и не ще може да го настигне. Затова приближи до бюфета и заговори с престорен глас:
— Мяу, мяуу… Ей, добро мишленце, защо се плашиш от мене? Излез, нищо лошо няма да ти сторя! Покажи се, погледни ме!
Мишлето беше младо и неопитно. То подаде муцунка и погледна зачудено. Наистина, Мачо седеше на мястото си, премрежил очи, уж че спеше. Той поотвори едното си око и рече лениво:
— Ела, ела де — трошици ли искаш? Ето де са, ела, хапни си. Нищо няма да ти сторя. Аз се покаях вече. Тази вечер и аз заговях като хората: наядох се, преядох, сит съм до гуша. Отсега вече ще постя, ще изповядвам греховете си на поп Ставри и ще го моля за прошка… Ела де, защо се плашиш толкова?
Мишлето се показа, грабна няколко трошички и пак избяга в дупката.
Мачо не помръдна.
— Е, видя ли — рече той, — нищо не ти сторих. Тичай сега и кажи на всички мишки да дойдат да им поискам прошка за греховете си.
Мишчето се скри и подир малко пред дупката се чу страшно мише цвърчене. Едни вярваха, други не вярваха. Може ли котка да заговее?! Най-сетне един стар и опитен плъх реши сам да погледне Мача. Познаваше го, патил беше много пъти от него: само преди месец Мачо отгриза опашката му… Плъхът подаде предпазливо глава от дупката, но го посрещнаха две зелени, огнени очи и той се дръпна назад.
— Тука да си стоите! — викна той на мишките. — Да не се ловите на думите му, защото очите му съвсем не ми изглеждат на покаян!
Но младите мишки надвиха. Те казваха, че е по-добре да се побратимят с котарака, та свободно да шетат всяка нощ из кухнята…
В дупката остана само старият плъх. Той не искаше побратимство с котарака.
— Ах, мили сестрички! — посрещна ги котаракът. — Простете ме, дето досега съм ви гонил, ял и притеснявал… Заклевам се да ви бъда отсега нататък като верен брат защитник… Елате де, елате по-насам да се целунем, като побратими! Искам от душа да ми простите!
Най-напред от дупката изскочи мишлето. След него излязоха и другите. Мишлето тръгна гордо-гордо напред, застана на педя от котарака, изправи се на задните си крачета и протегна муцуна да се целунат с котарака.
И Мачо се наведе да го целуне, ала щом му замириса на мишка, забрави и думи, и клетви — хвърли се, сгриза мишлето и разпердуши и другите мишки. Едва се спасиха с бяг само две-три.
— Е, деца — посрещна ги старият плъх, — разбрахте ли сега котешката клетва колко струва? Никога да не вярвате на клетвите на сита котка и на покаян котарак!
Кукли
Тази година през септември Стефка навърши седем години. Майка й я отведе и записа в училището, а татко й вечерта донесе подарък книжка с картинки.
— Ти си вече голяма — каза й той, — отсега нататък, вместо да играеш с куклите си, ще се учиш да четеш и пишеш.
А след една седмица майка й донесе голямо сандъче и поръча да нареди в него старите си кукли.
— Утре Цона ще ги отнесе на тавана! — добави тя.
— Ама всичките ли, мамо?
— Всичките! — строго отвърна майката и излезе.
Стефка остана сама. Тя отвори сандъчето. Отвътре се показаха старите й играчки: малко бяло кученце, без опашка и с три крака, конче на колелца, мече без уши, сляпо котенце, гумено момче и момиче и много други, които отдавна беше забравила. Стори й се, че всички я гледат с насълзени очи.
Най-отгоре бяха двамата й любимци: восъчната кукла Милка и плетеният палячо с меко атлазено тяло, бели копчета на палтото и червени пантофки на крака. Те като че ли искаха да й кажат: „Стефке, и нас ли ще затвориш в омразното сандъче?“
Но какво да направи, щом майка й заповядва, трябва да я послуша. Стефка помилва играчките, нареди ги, наведе се и целуна за сетен път Милка и Палячо. Сърцето й се късаше от мъка.
— Мила Милке, и ти, Палячо, не плачете! — рече им тя, сама насълзена. — Аз няма да ви забравя. Знам къде стои ключът от тавана. Всеки празник ще ви идвам скришом на гости.
Слугинята дойде и я повика за вечеря. Вечеряха. Легнаха да спят. Но Стефка не можеше да заспи. Тя мислеше ту за утрешния ден, за училището и най-много за куклите. Горкичките, какво ли правят сега затворени в тесния сандък? Как й се искаше да ги види още веднъж! Клепките й натежаваха, очите й се премрежваха за сън, а желанието й все повече растеше. Не! Не! Тя ще ги погледне за сетен път, ще им каже лека нощ…
И ето тя се вдигна и тръгна пипнешком към гостната. Но защо така тежат краката й? И с каква мъка издигна ръка. Ала преди да пипне дръжката, вратата сама се отвори.
Отвътре блесна осветената стая и се чуха много гласове. Стефка надникна през открехнатата врата, но отстъпи смаяна. Посред стаята беше разтворено сандъчето, а около него се разхождаха живи самите кукли! И не само живи, ами ей такива е, големи като истински хора и животни.