Мързеливското лозе
Една лисица търсеше скришно място да си направи там дупка и да скрие малките си.
Търси Лиса тук, търси там, най-сетне намери буренясало лозе, неорано и некопано от години.
— Охо — рече тя, — познавам това лозе: то е на най-големия мързеливец в селото. Ще доведа лисичетата си, ще си живеят тук по царски!
Изкопа Лиса дупка, доведе лисичетата си и се разположиха безгрижно.
Но веднъж лисичетата съгледаха от дупката, че в лозето дойде някакъв страшен човек, с големи мустаци и лула в устата. Той заобиколи отвред лозето и рече:
— Пущината, много е обрасло с бурени… Ще трябва утре да дойда, да го прекопая!
Човекът постоя още малко, погледа и си отиде.
Вечерта лисичетата посрещнаха майка си разтревожени.
— Мамичко, днес идва тук един страшен човек, с големи мустаци и лула. Каза, че утре щял да дойде на лозето, да го прекопае.
— Аха, дядо Трак ще е бил, господарят на лозето. Не бойте се, деца, той само така приказва. Много е ленив дядо Трак, за да седне лозе да копае! — отвърна им лисицата весело.
Мина, какво мина, ето ти го пак иде човекът. Огледа лозето и пак си рече:
— Е, не може така — ще изсъхне хубавото ми лозенце. Утре вече ще докарам ралото, да го изора!
И пак си отиде.
Вечерта лисичетата посрещнаха майка си още по-изплашени.
— Мамо, страшният човек пак идва. Каза, че утре вече ще докара ралото, да изоре лозето. Да бягаме! Ще ни убие!
— Стойте си, деца, на мястото! Лъже дядо Трак — няма рало да подкара той, лозе да оре!
Но ето че и трети път дойде човекът. Заобиколи пак лозето от вси страни, спря се, извади лулата си от уста, мисли, мисли и продума:
— Няма да я бъде тази работа: нито прекопах лозето, нито го изорах. Но утре вече ще дойда рано, ще изтърся лулата си в тревата, ще я запаля, да изгорят бурените. Подире ще видим какво трябва да правя…
Прибра се вечерта лисицата. Лисичетата пак й обадиха какво се е заканил страшният човек.
Скочи тогава Лисанка изплашена.
— Бре, бягайте, дечица, да бягаме! Щом така е казал дядо Трак — може наистина да го запали, за това не се иска работа!… Пуста пък и аз — защо ли ми трябваше на ленив човек в лозето къща да си правя!
Зайчето и джуджетата
В старо време в една гора живееха седем весели джуджета. Турили си бяха сами имена — Рошльо, Дългобрадко, Мустакатко, Кривозъбчо, Куцльо, Лаком Шишко и Смехурко. Те бяха добри джуджета, месо не ядяха и всяка година се черкуваха в съседния горски манастир.
Под клоните на дебело дърво с широки листа бяха съградили мъничка къщичка с врата, стълба, прозорци и комин — също като къщите на големите хора. Всеки ден едно от джуджетата оставаше да реди къщата и приготвя гозба, а другите се пръсваха по работа из гората.
Съсед и побратим им беше Сивото зайче. Само че тогава и зайчето си беше като другите животни с малки уши и четири къси крачета. То не можеше да подскача като сегашните зайчета и затова беше много по-страхливо от тях.
Зайчето живееше в хралупата на едно близко дърво и често ходеше на гости на джуджетата, които го гощаваха с морковчета, с гъбички и диви ягоди.
Една пролетна вечер над гората се понесе радостен звън на камбаните от близкия манастир. Зайчето се спусна към джуджетата и отдалеч им завика:
— Ей, ей, побратими! Чувате ли? Чувате ли? Звъни манастирската камбана. Трябва да е наближил празникът.
Но като приближи до къщичката, много се зачуди, когато видя, че джуджетата не се радват. Те бяха насядали по стълбите на къщичката, подпираха глави натъжени и мълчаха.
— Ехей, какво ви е бе? Защо сте се умълчали такива? Не чувате ли как радостно звъни камбаната на дядо игумена?
— Чуваме, как да не чуваме! — каза Дългобрадко. — Нали затова сме нажалени.
— Я, че защо бе?… — зачуди се зайчето.
— Ах, Зайко, ти не знаеш — отвърна му Рошлю, — ние си имаме стар обичай: всяка година всички отнасяме по един подарък на дяда игумена. Досега му носехме гъбички, цветя, диви ягоди и плодове. Ала тази година празникът на манастира е много рано, гората е още гола, нищо няма… Затова ни е жално.
— Чакайте бе! Ще намислим нещо, ей! — викна им зайчето. — Аз ще ви помогна. Вие не знаете какви майстории имам скрити в къщичката си.
— Хайде бре, хвалипръцко! — изсмяха му се джуджетата.
Но зайчето клекна на задните си крачета, подпра глава на лайката си и се замисли.
— Стойте! — извика то. — Намислих! Намислих!
— Какво бе, лудчо!
— Я ми кажете вие, имате ли яйца?
— Какви яйца?