— Че и ние там отиваме! — изчурулика една. — Вчера Лиса изяде две от децата ми и строши крака на свекъра ми. Сега лежи дома. Гипсирахме му крака.
Довтаса и една Дива гълъбица.
— За Кума Лиса ли приказвате? — изгугука и тя. — Ох, ох, ох! Аз, горката! Я ме вижте каква съм черна почернена! На младини жалейка да влача… Че кой ме почерни? Нали преди месец мъжа ми изяде тази проклетница… Тежко е, добри души, тежко е сам-саминка на света… Очите ми изтекоха от плач… А пък какъв добър беше покойният… добър… добър… добър!…
— Стига! — прекъсна я Заю. — Хайде тръгвай с нас! Ще се оплачем на нашия управител. Глигана.
След малко стигнаха в най-тъмния гъстак — палатите на Глигана. Разказаха на стражата за какво идат.
Глигана тъкмо почиваше след сития обед. Врявата навън го събуди и той се развика:
— Грух! Грух! Грух! Ей, кой шуми там? Нали съм ви казал да пазите тишина, когато почивам?
— Ах, ние, ние сме, ваша светлост — Заю Баю, яребичките и Гълъбицата… идем да се жалваме от Кума Лиса…
— Ах, пак ли тя? Пак ли нова пакост! — загрухтя люто Глигана. — Само с нейните ли безчинства ще се разправям всеки ден!
Разказаха му болките си.
— Съд! Съд! Наказание! — изгрухтя Глигана. — По-скоро министри, съдници, полиция! Елате тук да присъдим!
Събраха се, решаваха, решаваха, нищо не можаха да измислят.
— Ех, всички сте прости глави! — ядоса се Глигана. — Я да беше тук Кума Лиса, триста хитрини щеше да измисли досега!
— Господарю — обади се Глиганката. — Не може ли да изкопаеш дълбока яма, да подмамиш Лисана вътре и да я оставим да пукне там от глад?
— Вярно, жено! Браво, ти си била по-умна глава от нас! Ехей, де са точиларите? Я пригответе точилото, да си наточа зурлата, че страшно копане ще падне!
Уловиха точилото две прасета, приготви зурла Глигана, ала тъкмо да почнат, той ги спря.
— Стой! Грух, грух, грух! Ами като изкопая ямата, после как ще изляза аз от нея, а?
— А! А! А! Видиш ли! Ето ти беда!
Събраха се пак да решават.
Тогава Заю Баю засука мустак и рече:
— Ваша светлост, искам думата!
— Грух, грух! Давам ти я, казвай!
— Уважаемо събрание! — започна Заю. — Знам един запустял кладенец. Ще направим капан отгоре му и там ще я примамят яребичните!
— Бре, Зайо! Бре, умнико! Как се не сети по-рано! Хайде всички на работа.
Разтичаха се, насякоха вършини. Отведе ги Заю при кладенеца. Прикриха дупката и чакат.
Кума Лиса лежеше в едни тръне. Чува — чурулик! чурулик! — яребички! Идат право към нея. Скочи, погна ги, а те — в краката й. Бре тук да ги стигне, бре там да ги стигне. Най-сетне спират върху товар вършини, уж не я виждат. А тя дебне, дебне и — хоп!… Ала догде стигне, яребичките — фърр! — отлетяха, а тя — цоп! — на вършините, и хайде на дъното на пресъхналия кладенец…
— Измамиха ме! Срам и позор! — заквича от яд Кума Лиса.
А съдниците заобиколиха кладенеца, гледат отгоре и се кискат-кискат…
— Кяв! Кяв! Кяв! — излая Лиса. — Гиди клюкари проклети! Ще ви науча аз, като изляза, дето всички сте писнали против мен! Мислете си!
— Грух! Грух! Грух! Дее, Лисано, не врякай! Хайде, леки ти пости! Яж жаби и пий вода да дебелееш! Довиждане! Сбогом!
И те хванаха пак гората, а Лисана остана в сухия кладенец, лой да връзва…
Пакостник номер първи
През стръмна планина шуми бърза река. Между планината и реката се издига висока сграда с много стаи, много прозорци и високи балкони. Наричат я „Учителска почивна станция“, защото лете учителите ходят там на почивка.
И тази година там имаше много учители и учителки със семействата си. Имаше и осемдесет момиченца и момченца. Между тях беше и едно момченце на име Велко от първи клас. До тяхната маса се хранеше една жена с друго малко момченце. Това момченце беше на три и половина годинки и се наричаше Богданчо. А майка му и всички му казваха Боби.
Макар и толкова малък, Боби знаеше да казва, че е „голям Богдан“, че дома имат остра сабя, с която заклал десет души „стажали“, а с автомобилчето си стъпкал тъкмо… сто „човека“! И голям Богдан цял ден правеше все такива големи бели, че най-сетне всички в станцията взеха да го наричат „Боби Пакостник номер 1“.
Вярно е, че всички момченца и момиченца обичат да правят пакости. Но другите деца, щом сбъркат нещо — изплашват се; някои плачат, други се молят за прошка, а наш Боби си беше съвсем спокоен, каквато и да я свърши. Когато счупеше огледалото на майка си, носеше й го и казваше: „Мамко, на, Боби чупи гледалото…“, и я гледаше, като че ли чакаше да го похвалят за доброто дело!
Лятос заминаха с влак за станцията. Щом тръгнаха, и Боби липса от вагона. Търсиха го насам-натам — няма го никакъв! Майка; му пищи, мисли, че е паднал от вагона. А на първата станция го намериха в съседния вагон. Минал Боби по площадката между двата вагона, намерил едни момчета да играят домино и седнал да позяпа.