Слезнаха на станционната гара. Там майка му купи едно шарено бастунче, качиха се в автобуса и пристигнаха в станцията. Показаха им стаята. Майка му се залови да шета насам-натам. А Боби домъкна стол до умивалника, покачи се и погледна в огледалото. Оттам го гледаше едно сърдито мургаво момченце. Разсърди се Боби, плесна момченцето по главата и огледалото се пукна на две! Боби свали бастуна и се огледа победоносно наоколо. Видя на умивалника празна чаша. Тутакси ожадня. Грабна чашата, подложи я и пусна крана; водата шурна, чашата се изплъзна между пръстите му и стана на сол в мивката…
Когато влезе майка му, що да види: огледалото на две, чашата на сол, а мивката преляла и водата тече по пода… Боби пак я гледа, сочи с бастуна си и вика гордо:
— Мамко, голям Богдан чупи гледалото и чашата…
Още на втория ден направи трета пакост: незабелязано дръпна супената чиния на майка си и разля всичката супа в полата й! Вдигна се страшна врява. Скочиха жени от съседните маси. А Боби гледа преспокойно, сочи с ръчичка и пояснява:
— Голям Богдан сипа чубата…
Наблизо седеше момченцето Велко. Масите им бяха съседни. Велко не можа да се сдържи и рече:
— Брей, че лошо момченце!
Чу го Бобената майка и отвърна:
— Лош е, Велко. Много е лош Боби. Все бели прави!
— А пък наш Велко е много добър — обади се Велковата майка. — Госпожа, оставете Боби на наш Велка; той ще го нагледва и ще го учи на добро.
Велко прие с радост. Защото, макар и такъв пакостник, инак Боби беше много обичливо дете. Пълничък, мургав, с големи черни оченца, които все дяволито гледаха.
Но още първия ден, като го държеше Велко на колената си, Боби грабна вилицата и го мушна по бузата с нея. Велко изписка, а Боби спокойно съобщи на майка си:
— Мамкоо, батко Веко тече къв… Голям Богдан мушна бако Велко…
Други път Боби беше се качил на стол и се мъчеше да вдигне пълното шише с вода. Велко скочи, хвана го през кръста и опита да го свали. Но не съзря, че Боби беше се вкопчил в покривката на масата. Чу се трясък ти на пода се смъкнаха всички чинии от масата.
След някой ден Велко се видя в чудо и гледаше всякак да избяга от Боби. Но той не го оставяше на мира: дето идеше Велко, и Боби подир него!
Наближаваше вече да се завръщат по домовете си. Един топъл ден Велко реши скришно от Боби да отиде да се окъпе сам в реката. Под висока скала имаше вир; до вира се слизаше по стръмна пътека. Велко се съблече и влезе във водата. Той лежеше и се ослушваше. Водата бучеше, гората шумеше и по тялото го полазиха тръпки на страх. Тъкмо в това време чу, че над скалата нещо шуми. Ослуша се; отгоре се посипаха ситни камъчета.
„Мамичко, дали не е някоя мечка!“ — помисли Велко и същия миг отгоре се преметна нещо голямо и черно и — бух! — върху гърба му. Велко изпищя и скочи във водата, но видя под себе си две детски крачета! Той ги грабна и вдигна. В ръцете му беше самси Боби! Видял го, като тръгнал насам, и го сподирил неусетно. После от скалата — във водата!
Велко го извади на брега, изцеди дрехите му, а Боби гледа като мокро коте, сочи с ръчичка към скалата и като че нищо не е било, спокойно казва:
— Батко Веко, много високо там…
Горката майка едва не припадна от страх, като й казаха какво е станало. Тя прегръщаше ту Боби, ту Велко, милваше го и му благодареше.
Когато се завърнаха в София, Велко често викаше насън и все му се струваше, че вижда пакостите на Боби.
През септември той постъпи във втори клас. Една утрин влезе и седна на мястото си на първия чин. Децата завикаха:
— Бягайте, че иде новата класна!
Същото време на вратата застана висока жена. И Велко позна госпожа Пенка, Бобевата майка. Видя го изведнъж и тя. Спусна се и замилва момчето.
— Велко, ти ли си! — извика тя радостно. Подире се обърна към учениците: — Деца — рече им тя, — да знаете, че тази година ще имате и един добър другар, едно добро момче — Велко. Това лято той спаси детето ми от смърт… — После се обърна към Велка, засмя се и му каза: — Велко, Боби още те помни. Ела някой път дома да го видиш; той не е вече такъв немирник.
Врабци-крадци
Гочо и Кочо бяха двама верни другари. В училището на един чин седяха и винаги заедно бяха. Дето се рекло, разделяха се само за сън. Кочо у дома при родителите си, а Гочо при баба си Марийка и чичо си.
Гочо беше кръгъл сирак. Отгледа го баба му. Той беше научил слабите места на баба си. Щом станеше някоя пакост, удряше на молба и баба му го прощаваше. А пустите му бели често се случваха. Например тази пролет обраха още зелени сливите. Развалиха ластовичето гнездо под стряхата. Та дори и чак на покрива на къщата се качиха за едно пусто врабче и потрошиха сума керемиди…