Мидж бавно поклати глава. „Да — мислеше си тя, — Едуард е точно такъв.“ За момент лицето му, което й беше много скъпо, изплува пред погледа й. В него имаше нещо от неуловимия чар на Луси — деликатно, неуверено, иронично…
— Милият Едуард — каза Луси, сякаш откликвайки на мислите на Мидж. Тя продължи нетърпеливо:
— Ех, ако Хенриета решеше да се омъжи за него. Тя е много привързана към него, така е. Ако можеха да прекарат няколко дни тук заедно, без Кристоу… Джон Кристоу винаги е оказвал много неблагоприятен ефект върху Едуард. Джон, ако разбираш какво искам да кажа, става все по-такъв, докато Едуард пък става все по-малко такъв. Разбираш ли?
Мидж отново кимна.
— А не мога да се отърва от Кристоу, защото всичко е организирано отдавна, а чувствувам, че ще ни бъде трудно, Мидж. С Дейвид, който се мръщи и си гризе ноктите, с усилието Герда да не се чувствува отхвърлена и с Джон, който е с такова мажорно настроение, а скъпият Едуард — толкова минорен…
— Съставните части на пудинга не обещават нищо добро — промърмори Мидж.
Луси й се усмихна.
— Понякога — каза тя замислено — нещата сами се подреждат много просто. Поканих криминалиста да обядва с нас в неделя. Това ще ни разсее малко, не намираш ли?
— Какъв криминалист?
— Прилича на яйце — обясни лейди Ангкател. — Разследваше някакъв случай в Багдад, когато Хенри беше правителствен пълномощник там. Или може би беше след това? Бяхме го поканили на обяд заедно с други служители на посолството. Спомням си, че беше облечен с бял костюм, с някакво розово цвете в бутониерата и с черни лачени обувки. Не помня много от разговора, защото никога не съм смятала за интересно кой кого е убил. След като човек вече е мъртъв, причината няма кой знае какво значение, а да вдигаш шум около това изглежда страшно глупаво…
— Да не би да има някакво престъпление тук, Луси?
— О, не, скъпа. Просто той е отседнал в една от онези смешни нови вилички, нали ги знаеш — дето главата ти се чука в разни греди, с много добра канализация, но с ужасни градинки. Хората от Лондон харесват точно такива неща Мисля, че в другата живее някаква актриса. Те не живеят постоянно тук като нас. Все пак смятам — лейди Ангкател говореше и се движеше безцелно из стаята, — че това им харесва. Мидж, скъпа, толкова мило от твоя страна, че ми помогна.
— Не виждам в какво толкова съм ти помогнала.
— Наистина ли? — Луси Ангкател изглеждаше изненадана — Сега си поспи хубаво и недей да ставаш за закуската, а когато станеш, можеш да бъдеш отново толкова нетактична колкото ти се иска.
— Нетактична? — учуди се Мидж. — Но защо? — засмя се тя. — А, ясно! Колко си проницателна, Луси. Може би ще се възползувам от съвета ти.
Лейди Ангкател се усмихна и излезе. Докато минаваше край отворената врата на банята, тя зърна чайника и газовия котлон и я осени една идея. Знаеше, че хората обичат чай, а щяха да минат часове преди някой да потърси Мидж. Ще й направи чай. Тя сложи чайника и продължи надолу по коридора.
Спря пред вратата на съпруга си и натисна дръжката, само че сър Хенри Ангкател добре познаваше своята Луси. Той беше изключително привързан към нея, но предпочиташе никой да не нарушава сутрешния му сън. Вратата беше заключена.
Лейди Ангкател продължи и влезе в своята стая. Щеше й се да се бе посъветвала с Хенри, но това можеше да стане и по-късно. Тя застана до отворения прозорец, погледа навън няколко секунди, след което се прозя. Мушна се в леглото си, положи глава на възглавницата и след две минути вече спеше като дете.
Чайникът в банята продължаваше да ври…
— Още един чайник, мистър Гаджън — каза прислужницата Симънс.
Икономът поклати посивялата си глава. Той взе изгорелия чайник от Симънс, влезе в килера и извади нов от дъното на шкафа за чинии, където имаше запас от половин дузина чайници.
— Ето, мис Симънс. Милейди изобщо няма да разбере.
— Милейди често ли прави такива работи? — попита Симънс.
Гаджън въздъхна.
— Милейди — каза той — е едновременно много добросърдечна и много разсеяна, ако разбирате за какво говоря. В тази къща — продължи той — аз се грижа нищо да не разтревожи или разстрои милейди.
ГЛАВА II
Хенриета Савърнейк откъсна парченце глина, оваля го със сръчни движения, придаде му необходимата форма и го прилепи към главата. До слуха й долиташе малко пискливият глас на момичето, който обаче не пречеше на мислите й.
— Наистина смятам, мис Савърнейк, че бях съвсем права! Направо му казах: „Точно така щом смяташ да се държиш по този начин!“ Защото, мис Савърнейк, мисля, че едно момиче не трябва да позволява такива работи, ако разбирате какво искам да кажа. „Не съм свикнала, му казвам, да ми се говори по този начин и мога да ти кажа, че сигурно имаш отвратително подсъзнание!“ Човек не бива да е неучтив, но смятам, че имах право да му река така, не намирате ли, мис Савърнейк?