— Много сте любезна.
— Аз самата нямам нищо против полицията — каза лейди Ангкател. — Дори намирам всичко за много интересно. „Позволете да ви помогна с каквото мога“ — така казах на инспектор Грейндж. Той се смущава лесно, но е методичен. Мотивът изглежда е изключително важен за полицаите — продължи тя. — Тъй като стана дума за медицински сестри, струва ми се, че Джон Кристоу и една червенокоса медицинска сестра с чип нос, твърде привлекателна… Но това разбира се, беше много отдавна и полицаите надали ще проявят интерес. Никой не знае с колко много неща е трябвало да се примирява бедната Герда. Тя е почтен човек, не намирате ли? Поне е способна да повярва във всичко, което й кажеш. Мисля, че ако не си особено интелигентен, е по-добре да постъпваш така.
Изведнъж лейди Ангкател отвори вратата на кабинета, бутна Поаро вътре и бодро извика.
— Ето го и мосю Поаро.
Тя се завъртя около него и излезе навън, като затвори вратата. Инспектор Грейндж и Гаджън седяха до бюрото. В ъгъла беше застанал някакъв млад мъж с бележник. Гаджън почтително се изправи.
Поаро побърза да се извини.
— Незабавно ще се оттегля. Уверявам ви — нямах никаква представа че лейди Ангкател…
— Но, моля ви, разбира се, че не сте знаели.
Тази сутрин мустаците на Грейндж висяха по-песимистично от преди. „Може би — помисли си Поаро, все още под впечатлението на образа на Грейндж, който му нахвърли преди малко лейди Ангкател — е паднало голямо чистене или наскоро са купили нова маса и сега добрият стар инспектор просто не може да се помръдне.“
Той ядосано отхвърли тези мисли. Чистият, но претрупан дом на инспектор Грейндж, жена му, момчетата и тяхната страст към игра с конструктора бяха все измислици на лейди Ангкател.
Но яркостта, с която те придобиваха реални очертания, го заинтригува. Истински талант.
— Седнете, мосю Поаро — каза Грейндж. — Вече свършвам и искам да ви попитам нещо.
Той насочи вниманието си обратно към Гаджън, който почтително и почти протестирайки седна на мястото си и впери безизразно поглед към събеседника си.
— Значи това е всичко, което си спомняте?
— Да сър. Всичко, сър, беше както обикновено. Нямаше абсолютно никакви неприятности.
— Тази кожена наметка в лятната къща край басейна — на коя от дамите принадлежи?
— За наметалото от сребърна лисица ли говорите, сър? Забелязах го вчера, докато прибирах чашите от павилиона. Не е на никого от обитателите на този дом, сър.
— Тогава чие е?
— Възможно е да принадлежи на мис Крей, сър. Мис Вероника Крей, филмовата актриса. Тя носеше нещо от този род.
— Кога?
— Когато дойде тук предишната нощ, сър.
— Не я споменахте сред гостите?
— Тя не беше поканена, сър. Мис Крей живее в Доувкотс, ъ-ъ-ъ… вилата над алеята и дойде след вечерята, защото й бил свършил кибрита — искаше назаем.
— Шест кибрита ли взе? — попита Поаро. Гаджън се обърна към него.
— Точно така, сър. Милейди първо попита дали имаме достатъчно и после настоя мис Крей да вземе половин дузина кутийки.
— Които тя е оставила в павилиона — каза Поаро.
— Да сър, забелязах ги вчера сутринта.
— Този човек забелязва доста неща — каза Поаро след като Гаджън излезе, затваряйки леко и почтително вратата зад себе си.
Инспектор Грейндж просто отбеляза че слугите са истински дяволи.
— Както и да е — поободри се той. — Винаги можем да разчитаме на кухненската помощница. Момичетата, които помагат в кухнята са доста приказливи — не са като тези надменни прислужници в къщата.
— Изпратил съм човек да направи проучвания на Харли Стрийт — продължи той. — Аз също заминавам за Лондон днес. Трябва да попаднем на нещо там. На тази Кристоу като че ли се е налагало да преглъща доста неща. Тези модни лекари и техните пациентки… да вероятно ще бъдете изненадан! Подразбрах от лейди Ангкател, че е имало някакъв проблем с една медицинска сестра. Разбира се, тя само загатна.
— Да — съгласи се Поаро. — Тя винаги само загатва.
Една майсторски нахвърляна картина… Джон Кристоу забъркан в любовна история със сестра от болницата. Възможностите, които му дава лекарската професия… Достатъчно много причини за ревността на Герда Кристоу, да стигне тя своята кулминация в убийството.
Да, една много изкусно загатната картина която насочва вниманието към Харли Стрийт, по-далеч от имението, по-далеч от Хенриета Савърнейк, която пристъпва напред и взема револвера от отпуснатата ръка на Герда Кристоу… По-далеч от момента, когато умиращият Джон Кристоу казва „Хенриета“.