Момичето натисна звънеца и слезе. Хенриета я последва. Вече беше съвсем спокойна и делова. Беше намерила това което искаше — агонията на безрезултатното търсене беше свършила.
„Извинете, че ви заговарям така. Ще ви кажа направо — аз съм скулптор и главата ви е точно това което търся.“
Беше дружелюбна чаровна завладяваща — както винаги, когато искаше нещо. Дорис Сандърс се бе колебала малко притеснена и едновременно поласкана.
„Всъщност не зная, не съм сигурна. Щом като става дума само за главата. Разбира се, аз никога не съм правила такива работи?“
Колебание в допустимите граници, деликатно подпитване за финансовата страна на въпроса.
„Разбира се, настоявам да приемете възнаграждение като професионален модел.“
И ето я Навзикая, седнала на подиума, щастлива от мисълта, че прелестите й ще бъдат увековечени (макар да не харесваше особено работите на Хенриета, разпръснати из ателието) и наслаждаваща се на възможността да говори за себе си пред толкова внимателен и изпълнен със съчувствие слушател.
На масата, встрани от подиума бяха оставени очила. Беше признала на Хенриета, че е силно късогледа и че без тях почти нищо не вижда, но заради суетата си ги слагаше колкото се може по-рядко и предпочиташе да се движи полусляпа. Хенриета й беше кимнала разбиращо. Вече знаеше причината за прекрасния блуждаещ поглед.
Времето минаваше. Хенриета остави инструментите си и широко протегна ръце.
— Готово. Свърших. Надявам се, че не си много уморена?
— Не, благодаря ви, мис Савърнейк. Беше много интересно. Наистина ли свършихте? Толкова бързо?
Хенриета се засмя.
— Не, всъщност още не. Ще трябва да поработя още малко, но ти няма да си ми необходима повече.
Момичето бавно слезе от подиума. Сложи си очилата и изведнъж сляпата невинност и неуловимият чар на лицето й изчезнаха. На тяхно място се настани една обикновена сладникава хубост.
Тя застана до Хенриета и погледна глинената фигура.
— О… — гласът й беше изпълнен с колебание и разочарование. — Май не прилича много на мен?
— Не. Това не е портрет — усмихна се Хенриета.
Едва ли можеше изобщо да се говори за прилика. Имаше нещо в разположението на очите и в линията на скулите — в тях Хенриета беше видяла същината от представата си за Навзикая. Това не беше Дорис Сандърс, а едно сляпо момиче, за което би могло да се напише поема. Устните бяха полуотворени като на Дорис, но не бяха нейните. Тези устни биха изричали други думи и мисли, а не мислите на Дорис…
Чертите бяха само загатнати. Това беше споменът за Навзикая, а не живото момиче…
— Предполагам — колебливо каза мис Сандърс, — че като свършите, ще изглежда по-добре. Наистина ли повече не се нуждаете от мен?
— Не, благодаря ти — каза на глас Хенриета, като в същото време си помисли: „И слава богу!“ — Беше направо великолепна. Много съм ти благодарна.
Тя изкусно се отърва от Дорис и се върна да си направи кафе. Беше ужасно уморена, но щастлива и спокойна.
„Сега отново съм нормален човек“ — с благодарност си помисли тя.
Изведнъж в мислите й изплува Джон.
„Джон — изрече наум името му тя. Топлина обля страните й и сърцето й подскочи от внезапно вълнение. — Утре отивам в имението Холоу и ще видя Джон…“
Беше се отпуснала неподвижно на дивана и отпиваше от горещото силно кафе. Изпи три чаши и почувствува, че жизнеността й се възвръща. Мислеше си, че е хубаво отново да си нормално човешко същество, да не си тласкан от неудовлетвореност и безпокойство, да не бродиш нещастно по улиците със страстния копнеж да откриеш нещо, без самият да знаеш какво!
Сега оставаше само упорит труд, но какво значение имаше това?
Тя стана остави празната чаша и се върна при Навзикая. Загледа се в нея и между веждите й започна бавно да се прокрадва недоволна бръчица. Не беше… Не беше съвсем…
Какво не беше наред?
Слепи очи.
Слепи очи, които бяха по-красиви от зрящите… Очи, които разкъсват сърцето ти със слепотата си… Беше ли го уловила или не?
Да, но беше уловила и нещо друго, за което не си беше дала сметка. Като форма всичко беше наред. Но откъде се взе това неуловимо коварно излъчване?
Нещо внушаваше определено обикновена човешка злоба. Не беше се вслушвала и все пак по някакъв начин тази злоба беше достигнала нейното съзнание, а ръцете й я бяха предали на глината.
Нямаше да може, да, знаеше, че няма да може да я прогони…
Хенриета рязко се обърна. Може би просто си въобразяваше? Разбира се, че беше така. На сутринта щеше да се чувствува по-различно. Порази я мисълта колко уязвим може да е човек.