Тя отговори равно:
— Нямам абсолютно никаква представа, инспекторе.
Грейндж бавно рече:
— Когато са открили тялото, мисис Кристоу е стояла до него с револвер в ръка…
Той съвсем умишлено не довърши изречението си. Тя реагира незабавно. Не разгорещено, а уравновесено и разсъдливо.
— Ако смятате, че мисис Кристоу е убила съпруга си, убедена съм, че грешите. Мисис Кристоу не е човек, който би си послужил с насилие. Тя е много хрисима и покорна и беше изцяло подвластна съпруга си. Струва ми се твърде нелепо предположението мисис Кристоу да е застреляла съпруга си, независимо какво сочат обстоятелствата.
— Ако не е тя, тогава кой? — рязко попита той.
Берил бавно отговори:
— Нямам представа.
Инспекторът тръгна към вратата Берил го попита:
— Искате ли да се срещнете с мисис Кристоу, преди да тръгнете?
— Не. Всъщност да, така ще е по-добре.
Берил отново се зачуди. Това не беше същият човек, който я беше разпитвал преди да звънне телефонът. Каква ли беше новината, която го промени до такава степен?
Герда притеснено влезе в стаята. Имаше нещастен и объркан вид. Тя попита бавно, с потреперващ глас:
— Открихте ли нещо за убиеца на Джон?
— Все още не, мисис Кристоу.
— Това е невъзможно, това е абсолютно невъзможно.
— Но е факт, мисис Кристоу.
Тя кимна, свела поглед надолу, а ръцете й мачкаха на топка носната й кърпичка. Инспекторът тихо каза:
— Съпругът ви имаше ли някакви врагове, мисис Кристоу?
— Джон? Разбира се, че не. Той беше чудесен. Всички му се възхищаваха.
— Значи не се сещате за никого, който да е имал зъб на съпруга ви? — попита той, а след кратка пауза продължи: — Или на вас?
— На мен ли казахте? — Тя беше смаяна — О, не, инспекторе.
Инспектор Грейндж въздъхна.
— Какво можете да ми кажете за мис Вероника Крей?
— Вероника Крей? А, имате предвид дамата, която дойде онази вечер да поиска кибрит?
— Да, същата. Познавате ли я? Герда поклати глава.
— Дотогава не бях я виждала. Джон я е познавал преди много години, поне тя каза така.
— Предполагам, че тя би могла да таи лоши чувства към него, без вие да знаете.
Герда с достойнство заяви:
— Не вярвам, че някой би могъл да има лоши чувства към Джон. Той беше най-милият и най-несебелюбивият мъж, о, и един от най-благородните хора на този свят.
— Хм, да. Разбира се. Е, приятна сутрин, мисис Кристоу. Знаете за предварителното следствие, нали? В сряда единадесет часа в Маркет Деплийч. Ще бъде нещо съвсем обикновено — няма от какво да се боите. Вероятно ще бъде удължено с още една седмица, за да направим някои допълнителни проучвания.
— Разбирам. Благодаря ви.
Тя се изправи, без да отделя очи от него. Инспектор Грейндж се чудеше дали вече е проумяла елементарния факт, че тя е главният заподозрян.
Той взе такси — напълно оправдан разход от гледна точка на току-що наученото по телефона. Нямаше представа как да тълкува получената информация. Колкото повече мислеше, толкова по-нелепа му се струваше тя, направо лудост. Просто нямаше никакъв смисъл. И все пак, по някакъв неразбираем все още начин, трябваше да има смисъл.
Единственият извод, който можеше да направи, беше, че случаят далеч не е толкова прост и обикновен, за какъвто го бе смятал до този момент.
ГЛАВА XVII
Сър Хенри се взря с любопитство в инспектор Грейндж и бавно изрече:
— Не съм убеден, че ви разбирам, инспекторе.
— Съвсем просто е, сър Хенри. Молбата ми е да проверите колекцията си от оръжия. Предполагам, че имате списък с номерата?
— Естествено. Но нали вече установих, че пистолетът е от моята колекция?
— Не е толкова просто, сър Хенри.
Грейндж замълча за секунда Беше против природата му да издава информация, но в този определен случай това се налагаше. Сър Хенри беше важна личност. Сър Хенри несъмнено щеше да се съгласи с отправената молба, но при всяко положение щеше да поиска да научи причината. Инспекторът реши, че трябва да му я съобщи.
Той тихо каза:
— Доктор Кристоу не е бил застрелян с револвера, който идентифицирахте тази сутрин.
Сър Хенри повдигна учудено вежди.
— Забележително! — каза той.
Грейндж се поуспокои. Думата отразяваше точно чувствата му. Изпитваше благодарност към сър Хенри, че го е казал, и не по-малка благодарност, че не каза нищо повече. На този етап не можеха да направят нищо повече. Събитието наистина беше забележително и всичко друго извън това определение просто нямаше смисъл.
Сър Хенри попита:
— Имате ли някакво основание да смятате, че оръжието, изстреляло фаталния куршум, е от моята колекция?
— Абсолютно никакво. Но аз съм длъжен да се уверя, че е така.