— Защо? А, имаш предвид, че е мъртъв? Е, всеки трябва да умре някога. Какво толкова…
Той я погледна учудено.
— Винаги съм мислел, че харесваш Джон Кристоу, Луси.
— Намирах го за много забавен. Освен това имаше чар. Но никога не съм смятала, че трябва да се придава особено голямо значение на когото и да е.
И много внимателно, с усмивка на лице, лейди Ангкател безжалостно скастри един Viburnum Carlesii.
ГЛАВА XVIII
Еркюл Поаро погледна през прозореца и забеляза Хенриета Савърнейк, която вървеше по пътечката към входната врата. Беше облечена със същия костюм от зелен туид, който носеше в деня на трагедията. Край нея подтичваше един шпаньол.
Той забърза към входната врата и я отвори. Тя застана усмихната пред него.
— Мога ли да вляза и да разгледам дома ви? Обичам да разглеждам чуждите къщи. Реших да изведа кучето на разходка.
— Но разбира се. Съвсем по английски е да изведеш кучето си на разходка!
— Знам — каза Хенриета. — Просто това ми хрумна. Знаете ли това чудесно стихче: „Един след друг се нижат дните бавно. Аз патките нахранвам, изкрясквам на жената и кучето навън извеждам славно.“
Тя отново разцъфна в ослепителна усмивка, която обаче не ангажираше с нищо.
Поаро я въведе във всекидневната си. Тя огледа спретнатата и почти педантична подредба и кимна с глава.
— Хубаво е — рече тя. — Тук всичко е по две. Как ли бихте се възмутили от моето студио?
— Защо да се възмущавам?
— Ами навсякъде има полепнала глина, и тук-там по нещо, което съм си харесала и което едва ли би просъществувало, ако имаше още едно като него.
— Разбирам ви, мадмоазел, но вие сте човек на изкуството.
— Нима вие не сте, мосю Поаро?
Поаро наклони преценяващо глава на една страна.
— Това е добър въпрос. Но като цяло бих казал, че не съм. Известни са ми доста престъпления с артистичен характер — проявления на изключително въображение, ако ме разбирате. Що се отнася до разкриването им — не, там не се изисква творчество. Нужна е просто една страст към истината.
Страст към истината — замислено повтори Хенриета. — Да. Виждам колко опасен може да ви направи това. А истината ще ви задоволи ли? Той я погледна заинтригувано.
— Какво искате да кажете, мис Савърнейк?
— Разбирам желанието ви да знаете. Но дали това ще ви е достатъчно? Ще направите ли следващата крачка — да пристъпите от знание към действие?
Този начин на разсъждение го заинтригува.
— Навеждате ме на мисълта, че ако евентуално науча истината за смъртта на доктор Кристоу, нещо може да ме накара да я запазя за себе си, така ли? Да не би вие да я знаете?
Хенриета сви рамене.
— Очевидният отговор, като че ли е Герда. Колко цинично, че съпругата или съпругът са винаги първите заподозрени.
— Значи не сте съгласна с това, така ли?
— Предпочитам да не избързвам със заключенията. Поаро тихо каза.
— Какво ви доведе тук, мис Савърнейк?
— Мосю Поаро, длъжна съм да ви призная, че аз не споделям вашата страст към истината. Да изведеш кучето си на разходка е чудесно извинение за една англичанка, решила да прекара няколко дни в провинцията Но, разбира се, Ангкателови нямат куче, както по всяка вероятност сте забелязали онзи ден.
— Този факт не ми убягна.
— Така че, взех шпаньола на градинаря. Което пък говори за определена доза неискреност от моя страна.
Ослепителната усмивка проблесна отново. Той не можеше да проумее защо в този момент тя му се стори просто неудържимо трогателна. Поаро тихо изрече:
— Така е, но пък притежавате почтеност.
— Защо, за бога казвате това?
Тя беше стресната, почти слисана помисли Поаро.
— Защото смятам, че е истина.
— Почтеност — замислено повтори Хенриета — Чудя се какво всъщност означава тази дума.
Тя седеше неподвижно втренчена в килима. След малко вдигна глава и го погледна без да трепне.
— Не искате ли да узнаете защо съм дошла?
— Вероятно ви е трудно да го изразите с думи.
— Да, мисля, че сте прав. Мосю Поаро, предварителното следствие е утре. Човек трябва да реши до каква степен…
Изведнъж тя млъкна. Стана, отиде до полицата над камината и размени местата на няколко украшения; после взе една ваза с маргарити от средата на масата и я постави в края на полицата. Отстъпи крачка назад и погледна резултата, като наклони глава на една страна и леко присви очи.
— Така харесва ли ви, мосю Поаро?
— Никак, мадмоазел.
— Така и предполагах — засмя се тя и сръчно върна нещата по местата им. — Е, добре. Струва ми се, че с вас може да се говори. Вижте тогава — необходимо ли е, според вас, полицията да знае, че бях любовница на Джон Кристоу?