Гласът й прозвуча сухо и неемоционално. Тя беше вперила поглед в стената над главата му. Показалецът й следваше извивката на вазата с кървавочервените цветя. Той си помисли, че това движение на пръста й беше като отдушник на стаените й чувства.
Еркюл Поаро изрече ясно и също толкова неемоционално:
— Разбирам. Значи сте били любовници?
— Да, ако предпочитате да се изразите по този начин.
Той я изгледа с любопитство.
— Вие не се изразихте така, мадмоазел.
— Не.
— А защо?
Хенриета сви рамене. Отиде и седна до него на канапето, след това бавно рече:
Опитвам се да опиша нещата максимално точно.
Интересът му Хенриета Савърнейк определено се повиши. Той каза:
— Били сте любовница на доктор Кристоу… колко време?
— Около шест месеца.
— Предполагам, че полицията няма да се затрудни да открие този факт.
Хенриета помисли малко.
— Вероятно няма. При положение, че насочат вниманието си към нещо подобно.
— Разбира се, че ще се интересуват. Бъдете сигурна.
— Да, и аз така си помислих. — Тя замълча, разтвори дланта си и погледна разперените си пръсти, след това му хвърли дружелюбен поглед. — Е, мосю Поаро, какво се прави в такива случаи? Да отида при инспектор Грейндж и да му кажа? Но как можеш да го кажеш на такива мустаци? На такива домашни, семейни мустаци?
Ръката на Поаро пропълзя нагоре към собственото му украшение, което носеше с гордост.
— А моите, мадмоазел?
— Вашите мустаци, мосю Поаро, са истински артистичен триумф. Нямат равни на себе си. Сигурна съм, че са уникални.
— Абсолютно.
— Вероятно това е причината да разговарям с вас по този начин. Ако приемем, че в полицията трябва да знаят истината за отношенията ми с Джон, тогава ще бъде ли наложително да се дава повече гласност на този факт?
— Зависи — отвърна Поаро. — Ако в полицията решат, че това няма отношение към случая, те ще бъдат дискретни. Много ли ви притеснява това?
Хенриета кимна. Отново се загледа в пръстите си, след това рязко вдигна глава и заговори. Гласът й вече не беше сух и безгрижен.
— Защо още повече трябва да се усложняват нещата за бедната Герда? Тя обожаваше Джон, а той е мъртъв. Тя го загуби. Защо трябва да носи още едно бреме?
— Значи вие се тревожите за нея?
— Смятате, че това е лицемерно? Сигурно си мислите, че ако съм била толкова загрижена Герда, не е трябвало да ставам любовница на Джон. Но вие не разбирате, нещата не стоят по този начин. Аз не заплашвах семейния му живот. Бях просто една от многото.
— Аха, така значи.
Тя се обърна рязко към него.
— Не, не! Не е това, което си мислите. Точно от това се страхувах! Погрешната представа, която ще си създадат хората за Джон. Затова дойдох да разговарям с вас. Имам надежда, макар и смътна, че ще ви накарам да разберете. Да разберете що за човек беше Джон. Прекрасно знам какво ще стане — заглавията във вестниците „Любовния живот на един лекар“ — Герда, аз, Вероника Крей. Джон не беше такъв, всъщност той не беше от онези мъже, които мислят само за жени. За него най-важна беше работата му, а не жените. Интересите и вълненията си посвещаваше на работата си, тя беше неговото приключение. Ако можехте да го сварите неподготвен и да го попитате за коя жена мисли в момента, знаете ли какво щеше да ви отговори? За мисис Грабтри.
— Мисис Грабтри ли? — Поаро беше изненадан. — Коя е тази мисис Грабтри?
Хенриета заговори с глас, в който се примесваха сълзи и смях:
— Една старица — противна, мръсна, набръчкана и несломима. За Джон тя беше всичко. Тя е негова пациентка в болницата „Св. Кристофър“, страда от синдрома на Риджуей. Много рядко заболяване, но смъртоносно — все още не е измислено лекарство за него. Джон беше близо до откриването му — не мога да ви го обясня научно, всичко е много сложно, нещо във връзка с хормоналната секреция. Той експериментираше, а мисис Грабтри беше пациентката, която се съгласи да участвува в експеримента му — тя, разбирате ли, има смелост и жажда за живот, освен това беше привързана към Джон. Тя се бореше за същата кауза. Синдромът на Риджуей и мисис Грабтри бяха в ума на Джон в продължение на месеци, денонощно, нищо друго нямаше значение за него. Ето това беше смисълът на неговия живот, не работата в кабинета му на Харли Стрийт и дебелите богати жени — това беше просто между другото. Беше изцяло завладян от неутолимо научно любопитство и желанието да постигне успех. О, как искам да ви накарам да го разберете!
Тя протегна отчаяно ръце напред и Поаро си помисли колко са чувствителни и деликатни те. Той каза:
— Изглежда вие го разбирате прекрасно?
— Да, разбирам го. Виждате ли, Джон имаше навика да идва и да говори за това. Не точно на мен, no-скоро говореше на себе си, като по този начин си изясняваше нещата. Понякога беше почти отчаян, не можеше да се пребори с повишената токсичност, после изведнъж го осеняваше нова идея как да промени лечението. Не мога да ви обясня какво беше това приличаше на истинска битка. Не можете да си представите неговата ярост и себеотдаване, което достигаше до агония. Понякога беше просто много уморен…