Тя замълча. Очите й бяха потъмнели от спомените. Поаро запита с нескрито любопитство:
— Вие навярно имате известна научна подготовка? Тя поклати глава.
— Всъщност не. Само дотолкова, че да разбирам какво ми говори Джон. Прочела съм няколко книги.
Тя отново замълча. Лицето й загуби острото си изражение, устните й останаха полуотворени.
Минаха няколко минути и тя с въздишка се върна към настоящето. Погледът й се насочи умолително към Поаро.
— Ако можех да ви накарам да разберете…
— Но аз разбрах, мадмоазел.
— Наистина ли?
— Да. Умея да разпознавам истината, когато я чуя.
— Благодаря ви. Но се боя, че няма да е така лесно с инспектор Грейндж.
— Вероятно не. Той ще съсредоточи вниманието си към личните взаимоотношения.
Хенриета поривисто рече:
— А това е толкова маловажно, абсолютно маловажно. Поаро бавно повдигна вежда. Тя отговори на неизречения му протест.
— Така беше! Разбирате ли, мина известно време и аз застанах между Джон и мислите му. Привличах го като жена. Заради мен той не успяваше вече да се концентрира така, както искаше. Боеше се, че започва да се влюбва в мен, а той не искаше да обича никого. Любеше се с мен, за да ме прогони от мислите си. Той искаше спокойствие и безгрижие — една обикновена любовна връзка каквито беше имал и преди.
— А вие? — Поаро внимателно я наблюдаваше. — Това положение задоволяваше ли ви?
Хенриета се изправи. Тя отговори, но вече съвсем сухо:
Не, не ме задоволяваше. Все пак и аз съм човек…
Поаро я изчака да продължи, но тя мълчеше. Той каза:
— Мадмоазел, тогава защо…
— Защо? — извърна се тя към него. — Исках Джон да бъде доволен, да получи това, което иска. Исках той да може да продължи това, което единствено го вълнуваше — работата си. Ако той не искаше да бъде наранен, да бъде отново уязвим — е, за мен това беше достатъчно.
Поаро потърка носа си.
— Вие току-що споменахте Вероника Крей. Тя също ли беше приятелка на Джон Кристоу?
— Не беше я виждал цели петнадесет години до събота вечерта.
— Значи я е познавал отпреди петнадесет години?
— Били са сгодена — Хенриета отново седна — Виждам, че трябва да ви обясня по-подробно. Джон е бил безумно влюбен във Вероника. Вероника е била, а и продължава да бъде първокласна мръсница. Тя е съвършеният егоист. Нейните условия са били Джон да захвърли всичко, което го интересува и да се превърне в покорния съпруг на мис Вероника Крей. Джон развалил годежа и съвсем правилно. Но ужасно много е страдал. Искал е да се ожени за жена която по нищо да не прилича на Вероника. Оженил се за Герда, която, при по-малка изтънченост, можете спокойно да определите като истински пън. Всичко било съвсем спокойно и сигурно, но, както можело да се очаква дошъл денят, в който той започнал да се дразни от този пън. Имал няколко любовни авантюри — нищо особено. Герда разбира се, никога не е узнавала за тях. Но самата аз смятам, че през тези петнадесет години нещо с Джон не е било наред, нещо свързано с Вероника. Всъщност той никога не я е забравял. И така миналата събота я срещна отново.
След една доста продължителна пауза Поаро почти замечтано издекламира:
— Излязъл да я изпрати до дома й и се върнал в имението в три часа през нощта.
— Откъде знаете?
— Една от прислужниците е имала зъбобол. Ни в клин, ни в ръкав, Хенриета подхвърли:
— Луси има твърде много прислужници.
— Но вие знаехте, нали, мадмоазел?
— Да.
— Откъде?
След една безкрайно дълга пауза Хенриета бавно отговори:
— Гледах през прозореца си и го видях да се връща.
— И вие ли страдате от зъбобол, мадмоазел?
Тя му се усмихна.
— Малко по-различна болка мосю Поаро.
Тя стана и се отправи към вратата. Поаро каза:
— Ще повървя малко с вас, мадмоазел.
Те прекосиха алеята и навлязоха в кестеновата горичка. Хенриета се обърна към Поаро:
— Не е необходимо да минаваме край басейна. Можем да минем вляво и горната пътека ще ни изведе направо при цветната леха.
Пътечката сънливо се виеше нагоре към гората. След малко излязоха на една по-широка пътека, която пресичаше под прав ъгъл билото на хълма над кестеновата горичка. Не след дълго стигнаха до една пейка и Хенриета седна, а до нея Поаро. Над и зад тях се разстилаше гората, а под нозете им се виждаше спретната кестенова горичка. Точно пред пейката започваше една криволичеща пътечка, която водеше надолу, където проблясваше синята вода на басейна.