— Предполагам, че търси улики. Нали полицаите винаги търсят улики? Пепел от цигара, отпечатъци от пръсти, изгорели кибритени клечки.
В гласа й прозвуча горчив присмех. Поаро сериозно отговори:
— Да, те наистина търсят подобни неща и понякога ги намират. Но истинските улики в случай като този, мис Савърнейк, обикновено лежат в личните взаимоотношения на хората.
— Не мисля, че ви разбирам.
— Дребни неща — започна замислено Поаро, наклонил глава и присвил очи. — Не цигарена пепел или отпечатък от обувка, а някой жест, поглед, неочаквана реакция…
Хенриета извърна глава и остро го изгледна. Той усети погледа й, но не се обърна. Тя каза:
— Имате ли нещо специално предвид?
— Мислех си как вие пристъпихте, взехте револвера от ръцете на мисис Кристоу и го изтървахте във водата.
Той усети нейното сепване, но гласът й остана спокоен.
— Мосю Поаро, Герда е доста непохватна личност. Тя беше напълно шокирана и ако в револвера имаше още един патрон, тя можеше неволно да гръмне и да нарани някого.
— Доста непохватно и от ваша страна, не намирате ли, да го изтървете във водата?
— Аз също бях шокирана. — Тя замълча за секунда. — За какво намеквате, мосю Поаро?
Поаро се поизправи, обърна глава и заговори бързо и делово:
— Ако на този револвер е имало отпечатъци, да кажем, отпечатъци от пръсти, направени преди мисис Кристоу да го е докосвала, щеше да бъде интересно да разберем чии са те, но вече никога няма да научим.
Хенриета тихо, но твърдо каза:
— Искате да кажете, че са били мои. Смятате, че аз съм застреляла Джон и след това съм оставила револвера до него, за да може Герда да го намери и да я хванат с него. Нали това беше мисълта ви? Но ако съм го направила аз, повярвайте ми, имам достатъчно мозък в главата си, за да изтрия собствените си отпечатъци.
— Но вие, мадмоазел, със сигурност имате достатъчно мозък, за да проумеете, че ако бяхте постъпили така, би било изключително странно, ако върху револвера бяха намерени единствено отпечатъците на мисис Кристоу! Та нали всички сте стреляли с този револвер предния ден. Герда Кристоу надали би изтрила отпечатъците от пръсти по револвера преди да го използува — защо ще го прави?
Хенриета бавно проговори:
— Значи вие мислите, че аз съм убила Джон?
— Преди да умре, той каза „Хенриета“.
— И вие смятате, че това е било обвинение? Не беше.
— Какво беше тогава?
Хенриета протегна крака си и с върха на обувката започна да очертава някаква фигура. После тихо изрече:
— Изглежда забравяте това, което неотдавна ви разказах, За отношенията между нас.
— О, да той е бил ваш любовник и умирайки прошепва Хенриета. Изключително трогателно.
Тя го изгледа яростно.
— Трябва ли да се подигравате?
— Не се подигравам. Но не обичам да ме лъжат, а струва ми се, че точно това се опитвате да направите.
Хенриета тихо каза:
— Казах ви, че не съм голям привърженик на истината, но когато Джон рече „Хенриета“, това не беше обвинение, че съм го убила. Не разбирате ли, че аз съм човек, който твори и заради това съм неспособна да отнема нечий живот? Мосю Поаро, аз не убивам хора. Не бих могла да убия. Това е простата, неукрасена истина. Вие ме подозирате единствено, защото името ми беше прошепнато от един умиращ човек, който едва ли е съзнавал какво говори.
— Доктор Кристоу прекрасно знаеше какво говори. Гласът му беше точно толкова жив и съзнателен, колкото и на хирург по време на сложна операция, който казва на сестрата „Сестра, форцепс, моля.“
— Но… — тя не можеше да намери дума.
Еркюл Поаро поривисто продължи:
— Но аз не ви подозирам въз основа на това, което каза доктор Кристоу преди смъртта си. Нито за секунда не бих повярвал, че сте способна да извършите умишлено убийство, не. Но бихте могли да стреляте в него в момент на гняв и ако това е така, мадмоазел, вие притежавате необходимото въображение и интелигентност, за да прикриете следите си.
Хенриета се изправи. Тя остана така секунда-две, бледа и разтреперена, вперила поглед в Поаро, след което неочаквано изрече с печална усмивка:
— Мислех, че съм ви симпатична.
Еркюл Поаро въздъхна и тъжно каза:
Точно това е лошото. Наистина сте ми симпатична.
ГЛАВА XIX
Хенриета си тръгна и Еркюл Поаро остана на пейката, докато забеляза инспектор Грейндж да върви до басейна и с решителна стъпка да поема по пътеката, която водеше край павилиона.
Инспекторът крачеше съвсем целеустремено.
Явно се беше запътил към Рестхейвън или към Доувкотс. Поаро се чудеше на коя от двете вили беше паднал изборът на инспектора.